Звук от тичащи нозе откъм храма го принуди рязко да извърне глава.
— Йорики, чакайте!
Сано видя дребна женска фигурка, която се препъваше надолу по пътеката към него. Втренчи се в нея слисан. Беше Мидори, макар че едва я позна. Вместо ярко копринено кимоно тя носеше груба конопена роба. Изпод полите се подаваха боси нозе. Изглеждаше отслабнала, лицето й бе бледо, с напукани устни, главата й бе обръсната. Едва си поемаше дъх:
— Видях ви от спалнята на монахините… прескочих през прозореца… не можех да ви оставя да си… идете, без да ви разкажа…
— Успокойте се, всичко е наред — каза Сано. Дръпна я встрани от пътеката и я настани на един дънер. Смъкна наметалото си и я загърна с него. После я изчака с нарастващо напрежение да си поеме дъх.
Тя заговори, но не за сестра си или за Норийоши:
— Мразя това място! — възкликна тя. — Мразя го! Готвене, търкане на пода и молитви от зори до здрач. Кратък сън, докато онази ужасна камбана ме събуди, и целият кошмар започва отначало — в очите й блеснаха сълзи. — Ако остана тук, ще умра. Моля ви, отведете ме със себе си!
Сано поклати глава:
— Не мога…
Мидори въздъхна.
— Зная, че не можете — каза тъжно. — Хората на баща ми ще ни издирят. Вас ще обезглавят, а мен ще ме върнат тук. Не трябваше да ви моля. Простете ми.
— Можете ли да ми разкажете какво се случи, та ви изпратиха чак тук? — попита Сано. Не искаше да причинява нов изблик, като заговори веднага за смъртта на сестра й.
— Доведената ми майка ме наказа — сега очите на Мидори заискриха от гняв. — Мразя я! Само да я видя отново, ще я убия! Ще намеря меч и ще я посека. Ето така! — и стиснала въображаемото оръжие, тя замахна с него във въздуха. — Не желая да бъда монахиня! Искам да живея в Едо, да ходя на празненства, на театър. Искам си сестрите, красивите дрехи, куклите… — тя избухна в отчаяни ридания, заровила лице в шепите си.
— Баща ви няма ли думата по въпроса? — попита Сано. Знаеше, че мъжете не се интересуват от дъщерите си, но все пак владетелят Ниу би спечелил повече, ако омъжеше Мидори за сина на някой друг изтъкнат клан, вместо да плаща издръжка на храма.
Мидори вдигна глава и избърса очи с опакото на ръката си.
— Рядко виждам баща си. Оставил е доведената ми майка да води домакинството, както намери за добре, а по-големите ми братя — да управляват владенията. Слугите шушукат, че не бил с всичкия си. И от ден на ден ставало все по-зле.
Сано внезапно си спомни какво бе чувал за «дребосъка даймио» — че устройвал разюздани веселби, след които го хващали бесовете, препускал с коня си из замъка и околностите му и посичал с меча си всеки, който имал нещастието да му се изпречи на пътя. Сано се запита дали някой друг в семейството не притежава същата склонност към буйства. Може би младият Масахито? Но убийствата на Юкико, Норийоши и Цунехико издаваха друга нагласа на мисълта — разумна и пресметлива.
— И за какво ви наказа? — подтикна той Мидори.
— Не се подчиних на заповедите на мащехата си и си позволих да вляза в стаята на Юкико. Също и защото говорих с вас… и за да е сигурно, че повече няма да го сторя…
Значи предположенията му се бяха оказали верни.
— Тя не иска да казвам на никого какво съм прочела в дневника на Юкико — продължи Мидори.
Сано се приведе към нея нетърпеливо.
— И какво пишеше там? — попита с умишлено безразличен тон, за да не изплаши Мидори.
Момичето се загърна по-плътно с плаща му.
— Ами… пишеше как ловяхме светулки. И за церемонията по възмъжаването на брат ни Масахито… — тя се впусна да разказва с безкрайни подробности, очевидно наслаждавайки се на вниманието, с което я слушаше Сано. Той я остави да говори, макар да си даваше сметка, че все повече застудява и денят бързо гасне. Знаеше, че тези, които умеят да слушат, най-неочаквано може да се сдобият с безценна информация. — Не видях никъде в дневника името на онзи мъж… Норийоши — каза Мидори. — Нито веднъж! А и знам, че Юкико изобщо не бързаше да се омъжва; вярваше, че едно момиче трябва да умее да чака, докато й намерят най-подходящата партия. Пък и как би могла и да се запознае с онзи човек? Тя никога не излизаше без придружител, още по-малко през нощта — внезапно свъси чело. — Освен…
Сега Сано се зарадва, че я бе оставил да говори.
— Излязла е в нощта на смъртта си? В дневника споменаваше ли се къде е отишла и защо?
Отговорът на Мидори го разочарова.
— Не, не тогава. Беше миналия месец, когато имаше пълнолуние. Не я видях да тръгва, а да се прибира, призори. Но нямах време да прочета тази част от дневника… мащехата ми ме спря. Тъй че не знам къде е ходила.