— Аз съм йорики Сано Ичиро — каза на пазачите с надеждата, че все още не са научили за промяната. — Искам да видя д-р Ито Генбоку.
Желанието му не бе продиктувано от осъзнато намерение, но сега си даде сметка, че постъпва правилно. Един разговор с човека, направил толкова жертви в името на идеалите си, можеше да му помогне да реши собствената си дилема.
Стражите го пуснаха. Един от тях го преведе през дворове и коридори до една колиба в най-далечния край на затвора. Единственият й прозорец светеше слабо, а от комина се издигаше пушек. Пазачът отвори вратата, без да чука.
— Ито, един човек е дошъл да те види — той се поклони на Сано и си тръгна.
Сано остави обувките си пред вратата, приведе глава, за да не се блъсне в ниската рамка на вратата, и застана на прага на една-единствена стая в цялата колиба. Ито бе коленичил в средата до малък мангал с дървени въглища, а пред него имаше лампа и книга. В ъгъла Мура — ета, переше дрехи в една кофа. Докторът погледна Сано без изненада.
— Бях сигурен, че ще дойдете отново — каза му той. — Не стойте там треперещ, елате и се сгрейте. Мура сан! Саке за нашия гост, моля. И купичка оризова каша.
Мура отиде да изпълни поръчката, а Сано коленичи при мангала изпълнен с благодарност. Тялото му се тресеше от студ, а зъбите му тракаха. Не можеше да държи треперещите си ръце неподвижни над жаравата. Ито стана, извади от шкафа една завивка и му я подаде.
— Не, благодаря — възпротиви се той. Завивката бе на собственика — явно единствена.
Ито настоя:
— Свалете тези мокри дрехи и се увийте с това, иначе ще се разболеете — после добави: — Моля, послушайте ме. Имам толкова малко възможности да предложа гостоприемство.
Сано се подчини. Изпи сгрятото саке и изяде топлата оризова каша, която му донесе Мура. Когато топлината се върна в тялото му, разказа на д-р Ито всичко, което се бе случило след срещата им.
Ито слушаше, без да го прекъсва. Когато Сано свърши, попита:
— И какво ще правите сега?
— Не зная — призна Сано. — Мислех, че вие ще ми помогнете да реша.
— Разбирам. И защо искате моя съвет?
— Защото знаете какво означава човек да изпадне в такова положение. И защото дълбоко ценя мнението ви.
За момент Ито го изгледа изпитателно, погледът му бе строг, но изпълнен със съчувствие. Накрая каза:
— Сано сан, когато ме осъдиха, се простих с дома си, със съпругата, семейството, богатството, общественото положение, прислугата, уважението на колегите, здравето и свободата си. Тази стая и моргата сега са целият ми свят. Все още имам моите науки — той посочи към книгите — и един приятел — Мура, който ми помага, защото така е решил. Всичко друго вече не съществува. Живея опозорен; и ще умра опозорен. Болката и срамът понякога наистина са непоносими. Затова аз съм последният човек на този свят, който ще ви посъветва да захвърлите бъдещите си възможности заради идеалите си.
Сано се почувства като човек, отворил скрито ковчеже само за да види, че вътре няма нищо. Толкова се надяваше, че д-р Ито ще му каже нещо по-различно от баналните думи, които би могъл да чуе от всекиго.
Ученият продължи:
— Но също така съм и последният човек на този свят, който ще ви посъветва да пожертвате идеалите си, защото, направите ли го, никога вече няма да живеете в хармония със себе си. Гири, нинджо. Татемае, хоне — завърши той с въздишка. — Дългът срещу желанието, съобразяването срещу волеизявлението.
— Да — кимна Сано, като си мислеше колко добре илюстрират собственото му положение двата класически конфликта, които Ито цитира. — Всеки трябва сам да реши кое е по-важно за самия него.
— О, не! Всеки трябва да знае кога е решил и какво е решението, което е взел. Мисля, че вие го знаете, Сано сан.
Сано остана неподвижен и загледан в пламъка на лампата. В съзнанието му започнаха да изплуват образи: умиращият му баща и щедро обещаващият Кацурагава Шундай от едната страна; горящото тяло на Юкико, ридаещата Глициния, обърканото изражение на Райден и засменият Цунехико — от другата.
Времето минаваше. Пламъкът на лампата погълна сложната плетеница на колебанията му и остави съзнанието му ясно и чисто. Той осъзна, че д-р Ито е прав. Бе взел решението отдавна и щеше да продължи издирването на убиеца. Дори това да му костваше сигурността, благоденствието или живота. Трябваше или да възвърне честта си, следвайки собствения си път, или да я загуби завинаги. Животът на баща му зависеше от готовността му да стигне докрай.