— Пас-пусе.
Преди да се усетя, нозете ми докоснаха паважа на Главната улица до централния площад.
Струваше ми се, че съм отсъствала оттук цяла вечност. А и селото се бе променило до неузнаваемост.
Сградите бяха разрушени, а улиците — осеяни с ями.
Поех сковано към Общежитието. Брат ми и аз бяхме живели там след постъпването на родителите ни в Приюта.
Сега то представляваше празна черупка, с избити врати и прозорци.
Продължих да вървя към края на улицата, където се издигаше величественото здание на Съвета. Но то бе напълно изчезнало, а на мястото му зееше огромен кратер.
Навред, където отидех, гледката бе подобна.
Катедралата бе опожарена, а от прекрасните й витражи оставаха само стопени късчета разноцветно стъкло.
Болницата и Приютът тънеха в руини.
Полетях към фермата на Дъф Делфия.
Моля те, боже, нека поне Дъф не е…
Щом приближих, с ужас видях, че всички животни, с които той обичайно се занимаваше, лежат мъртви в своите обори и кошари, а от труповете им бяха останали повече кости, отколкото плът.
Приземих се и пристъпих към предната веранда. Вратата липсваше, а на местата на прозорците зееха тъмни отверстия.
С тръпка на ужас забелязах двете дървени протези, облегнати на стената.
Но собственикът им липсваше.
Върнах се обратно на двора и се оттласнах от земята.
След кратък полет кацнах пред входа на стария си семеен дом, където бях отишла да живея, след като Моригон прибра Джон.
Странно, но той изглеждаше непокътнат. Влязох и поразгледах, удивена, че не са разрушили и него. Най-вече него.
После върху една от стените видях жигосан знака на Маладоните.
Значи все пак бяха идвали.
Вдигнах пръчката и го заличих.
Излязох отново и този път се отправих към Комините.
Кулите им бяха съборени, масивната порта — изкорубена.
Вътре също цареше пълно опустошение.
Щом стигнах стария си тезгях, на който бях работила като Довършителка, видях, че месинговата табелка с надпис Вега Джейн е зверски изподрана.
Насочих пръчката към нея и драскотините изчезнаха, а името ми отново стана ясно и четливо.
Продължих нататък, към малкия офис на Юлиус Домитар. Вътре сякаш бе паднала бомба. Дори любимите му шишенца с мастило бяха строшени на късчета.
Отидох на втория етаж и реших да се отбия до малката врата с пищящо лице на Уъг вместо брава, но нея я нямаше. На мястото й заварих единствено гладка стена.
Напуснах фабриката и полетях към своята къща на дървото.
Тя още си беше там, със стъпалата от летви, заковани върху ствола. Една от тях, силно обгоряла, ми напомни за гарма, който ме бе атакувал тук. Изкатерих се до дъсчената платформа най-горе и отново, както и у дома, заварих всичко непокътнато.
С една малка разлика — символът на Маладоните, прогорен в пода.
— Еразио — промърморих, замахвайки с пръчката, и той начаса изчезна.
Следващата ми спирка бе къщата на Моригон.
С Хари Две минахме през разкривените крила на някога красивата порта от ковано желязо.
Входната врата бе разбита, а цялото разкошно обзавеждане — стенните часовници, книгите с богато извезани подвързии, порцелановите съдове, картините, пухкавите килими, кристалните огледала — беше изчезнало.
Ами брат ми?
Изтичах нагоре по стълбите там, където знаех, че се намира спалнята му.
Отворих вратата, тръпнейки от онова, което може би ме очакваше зад нея.
И то наистина ме ужаси. Но по различна причина.
Стаята нямаше никакви поражения. Ужасните картини, които някога бях зърнала по стените й, липсваха, но всичко друго изглеждаше така, сякаш той току-що е излязъл.
Не знаех как да тълкувам това. Просто не знаех.
Бях запазила следващото място за последно.
Подметките ми леко потънаха в размекнатата пръст пред Светия парцел, където Уъговете погребваха своите мъртви. Обзета от мрачно предчувствие, преминах портала.
И заварих точно каквото очаквах.
Безброй гробове с прясно изсечени върху плочите имена.
В един ред лежаха всички членове на семейство Луун.
Юлиус Домитар и Дис Фидус почиваха в подножието на нисък хълм.
Върху купчината пръст, покриваща тленните останки на Роман Пикус, моя някогашен хазяин и заклет враг, бяха небрежно захвърлени ботушите му от кожа на гарм.
Сълзи избиха в очите ми, когато най-сетне попаднах и на името на Дъф Делфия.
Вдясно от него беше Хърман Хелвит, собственикът на сладкарницата. Нататък следваха Джурик Кроун и Нон. А също едрият, мърляв Ран Дигби, когото Делф бе победил на Дуелума. И Тед Ракспорт, който се бе прострелял в крака. И Дарла Гън, от която бях купила първото си по-прилично облекло в „Хубавите рокли“.