В друга редица попаднах на Езекил Проповедника, който някога ни наставляваше от амвона на Катедралата.
Новите гробове продължаваха и аз ги обикалях, докато не стигнах до най-скорошния — този на Моригон.
Направиха ми впечатление две неща.
Едното, че всяка паметна плоча е обозначена със знака на Маладоните, така че накъдето и да се обърнех, зловещите очи се взираха в мен.
Другото бе по-интригуващо.
Един гроб липсваше — този на брат ми Джон. Бях претърсила внимателно навред, тръпнейки от ужас, че следващото име, на което попадна, ще е неговото.
Но той явно не почиваше тук.
Едва сега разбирах упоритото нежелание на Моригон да ме пусне от Горчилище.
Наивно бях предполагала, че тя се бои да не загина в Мочурището.
Всъщност страхът й е бил тъкмо от обратното — че може да успея да го прекося.
Огледах пресните купчини пръст около себе си.
Ето това… това е била причината за нейните опасения.
И те се бяха оправдали напълно. Най-лошото се бе случило.
И как досега не ми бе хрумвало да се върна тук? Да проверя как живеят останалите Уъгове, да им помогна, ако трябва? Е, вече беше твърде късно за това.
Оборих глава и сълзите ми покапаха върху козината на Хари Две.
Никога не бях изпитвала такова злочестие, такава загуба.
Загуба, това бе най-точната дума.
Защото наистина бях изгубила всичко.
И още по-лошо, носех вината за гибелта на своите съселяни.
Всички тези Уъгморти бяха заличени от лицето на земята. Несъществуващи.
Близването на Хари Две ме изтръгна от скръбния унес.
Вдигнах сепнато глава и тогава дочух звука.
Той се носеше някъде от лявата ми страна.
Извадих пръчката и отидох да проверя.
Звукът идваше иззад голямо дърво.
Започнах полека да обикалям дънера му, готова за атака.
И се заковах на място.
— Та-Тансий?
Как бях могла да не забележа липсата на неговия гроб?
Могъщият лидер на Уъговете изглеждаше напълно неузнаваем. Хубавите му дрехи се бяха превърнали в дрипи. Тялото му бе само кожа и кости. Широките някога рамене бяха приведени, а изпъчените гърди — хлътнали.
Той лежеше на земята, с лопата край себе си.
Коленичих и повдигнах главата му с ръце.
— Тансий. Аз съм, Вега Джейн. Чуваш ли ме?
Лицето му бе старческо, сбръчкано и посивяло.
Щом отвори очи, със сепване забелязах, че зениците липсват. Целите му ириси бяха забулени в бяло като на робите в Голям Честен.
— Ве-Вега?
— Да, аз съм. Какво… какво се е случило?
— М-мъртви. Всички са м-мъртви. Освен мен.
— Но как си оцелял?
Още докато го изричах, се досетих за отговора. Помогна ми лопатата, лежаща до него.
Той докосна костеливите си гърди, сякаш изпитваше в тях непоносима болка.
Разкопчах мръсната му и изпокъсана риза.
Отдолу, жигосан върху кожата, бе знакът на Маладоните.
— Съжалявам, Тансий — рекох с парещи сълзи на очи. — Толкова съжалявам.
Той бе нашият водач, толкова силен и благороден, толкова… неустрашим. Затова и му бяха причинили подобно унижение. За да го поставят на мястото му, да му покажат колко жалък и нищожен е в сравнение с тях.
Какъв по-добър начин от това да го направят гробар на собствените му съграждани.
— Тансий, имаш ли представа какво са сторили с брат ми?
— От-отведоха го.
— Къде?
От гърлото му се разнесе хърхорене. Огледах се наоколо и насочих пръчката към близкото дърво, за да извлека вода.
Сътворих чаша, в която да я събера, и я поднесох към устните на падналия.
— Ето, пийни си, ще ти олекне. Аз мога да ти помогна. Ще те отведа със себе си. Ще те излекувам и всичко пак ще бъде наред…
Отдръпнах чашата, защото през тялото му премина тръпка. И подобно на Лакланд Сайфърс, той пое сетен дъх и го изпусна в ръцете ми.
Тансий, могъщият Тансий, който символизираше всичко добро в Горчилище и в Уъговете изобщо, бе мъртъв.
Пуснах го и се изправих.
С помощта на заклинание изкопах гроб под стар, разклонен дъб. Положих тялото вътре и го покрих с пръст и магически щит. Откъм главата забих плоча, върху която изписах: ТУК ЛЕЖИ ТАНСИЙ, НАЙ-СИЛНИЯТ И ДОБЪР ОТ ВСИЧКИ УЪГОВЕ.
Сетне минах покрай останалите надгробни камъни и заличих от тях знака на Маладоните. Щом приключих, се оттласнах от земята и полетях над селото, което вече не съществуваше. Освен в моите спомени.