Върху още сияещата дръжка ясно личеше знакът с трите куки! Същият, който бе жигосан върху ръката ми. И пулсираше, сякаш беше жив.
— Ето как са го направили — рече Делф. — Твоят знак им е подавал сигнал.
Вероятно бе прав, но какво можех да сторя? Да си отрежа ръката?
— Вега Джейн, ръкавицата!
— Какво? — промърморих разсеяно.
— Ръкавицата ти. Тя притежава могъща сила. Дали няма да заглуши сигнала?
Бръкнах в джоба на наметката и извадих ръкавицата, дадена ми от Алис Адронис заедно с Мълнията — копието, умеещо да се смалява до размерите на магическа пръчка. Навремето смятах, че не мога да боравя с него с гола ръка, но Астрея Прайн, моята учителка от Мочурището, ми доказа, че не е така.
Сега надянах бързо ръкавицата, покривайки знака върху ръката си. Оставаше само да се надявам, че магията, съдържаща се в нея, ще е достатъчна.
Погледнах пръчката на мъжа и въздъхнах с облекчение. Тя вече не сияеше, а символът на трите куки бе изчезнал.
— Страхотен си! — възкликна Петра, като прегърна Делф и му лепна целувка на бузата. Той се ухили, но после, като видя физиономията ми, се прокашля, изчерви се и каза:
— Е, всеки можеше да се досети.
— Всъщност наистина бе доста находчиво — отбелязах аз. — Но ако се прегръщаме и целуваме всеки път, щом някой направи нещо умно, няма да ни остава време за нищо друго.
Петра само вирна нос и демонстративно поглади изгореното място върху кожата на Делф. Аз скръцнах със зъби, обърнах се към втория ни противник, още лежащ върху пода, и приложих Субсервио и на него. Изтрих от паметта на двамата всеки спомен за случилото се, а после завъртях пръстена и всички отново бяхме обгърнати от невидимостта.
Едва след като Петра и аз отстранихме щетите в сградата, освободих нашите нападатели от заклинанието.
Те се озърнаха наоколо и единият каза:
— Какво, по дяволите, правим тук?
— Не знам — отвърна другият, като погледна надолу към ръката си. — Дали няма нещо общо с пръчката ми?
Другарят му поклати раздразнено глава.
— Последното, което помня, е, че си бях в леглото и именно там възнамерявам да се върна.
Той закрачи към изхода, а вторият, след като огледа изпитателно помещението още веднъж, също излезе и затръшна дверите след себе си.
— А сега — рекох, щом останахме сами — да намерим къде да се скрием.
Поехме по дългото, вито стълбище нагоре. Бях сигурна, че ще ни отведе чак до върха на камбанарията, но нещо ме спря по-рано. На стената отдясно имаше врата. Опитах я — заключена. Извадих пръчката и секунда по-късно тя се отвори. Бях започнала да върша тези неща почти машинално. Обожавах да съм магьосница!
В стаята имаше стари сандъци. А също и прозорец, както се бях надявала.
Затворих вратата подир нас, заключих и посочих към прозореца.
— Щом се разсъмне, оттук ще наблюдаваме какво става там, долу. Ще опознаем обстановката.
— Чудесен план — отзова се Делф, а Петра само сви рамене.
— Сега можем да поспим — продължих, — но както и в Мочурището, ще се редуваме да стоим на пост. За всеки случай.
Предложих да пазя първа, а останалите се настаниха на пода, като подложиха торбите си вместо възглавници. В един ъгъл открихме купчина прилежно сгънати одеяла — за наш късмет, защото сред каменните зидове бе доста хладно.
Приседнах край прозореца, а Хари Две се сви на кравай до мен. Долу не се мяркаше жива душа. Напразно се надявах да видя още някой от онези странни самоходни фургони. В далечината сякаш се носеше тънко, протяжно свирене, но нямаше как да съм сигурна, защото звуците достигаха дотук приглушено.
Накрая пристъпих към сандъците и като гледах да не вдигам шум, за да не събудя другарите си, взех да ровя из тях с надеждата да открия нещо, което да ни даде по-добра представа къде се намираме.
Първият се оказа пълен с дрехи. Панталони, сака, ризи, рокли и обувки, дори шапки. Но материите и кройките ми бяха напълно непознати. Извадих няколко и ги огледах, сравнявайки ги със собственото си облекло. Ако искахме да се впишем в новото място, нямаше да е зле да сменим тоалета си.
Повдигнах капака на следващия сандък и при вида на съдържанието му се почувствах така, сякаш бях открила заровено имане.
Книги! Взех няколко от най-горните и като запалих светлина на върха на пръчката си, се залових да ги прелиствам.
Първата съдържаше нещо, наподобяващо проповедите на Езекил — тромаво и досадно, способно по-скоро да те уплаши, отколкото да те извиси. Следващата обаче ме заинтригува. Беше озаглавена „Книга за Честен“.