Едва щом дочух стомаха на Делф да къркори, осъзнах колко гладна съм всъщност. И тримата проверихме багажа си, но запасите ни от храна бяха напълно изчерпани. Хари Две ни гледаше жалостиво, наклонил глава встрани.
Трябваше да се действа. Извадихме дрехи от сандъка, преоблякохме се и стегнахме торбите. Аз пъхнах в джоба на новото си палто книгата за Честен.
— И сега какво? — рече Петра. — Да не искаш да излезем навън?
— Наблюдавах доста време Уъговете… — започнах и се поправих. — Наблюдавах хората и ми направи впечатление, че рядко се поздравяват един друг. Това място е далеч по-голямо, отколкото си мислехме отначало. Ние пристигнахме посред нощ. През деня, когато е по-оживено, можем да се смесим с навалицата, особено в тези дрехи.
— Ами Хари Две? — повдигна вежди Делф.
— В книгата имаше много картинки на кучета, а и вече забелязах някои Уъгове… някои ХОРА да ги разхождат из улиците.
Той ме изгледа объркано за миг, но после се досети.
— Виж, не може ли поне помежду си да говорим на уъгски?
— По-добре да свикваме с новите думи. Още повече че Уъгове има само в Горчилище.
— Май си права — кимна Делф.
— А може и повече да си мълчим, докато не чуем как говорят местните — предложи Петра.
— Добра идея — съгласих се с усмивка, защото всъщност я харесвах и исках да сме приятелки. Но ако се окажеше Маладон, се надявах да я убия, преди тя да убие мен.
— Всичко това е чудесно — каза Делф, — но някой ще ми обясни ли как ще намерим храна, след като нямаме пари, за да я платим?
Въпросът ми дойде изневиделица, но се постарах да звуча непринудено:
— Ще мислим, когато му дойде времето.
Направих всички ни отново видими и вкупом заслизахме по стълбището.
Стигнахме до външната врата и тъкмо я бях отворила с помощта на пръчката, когато нечий глас извика:
— А! Вие пък какво правите тук?
Не изчаках дори да видя собственика му, а сторих онова, което толкова често бях правила в Мочурището — плюх си на петите.
DUO
Град без зло
Тичахме накъдето ни видят очите, свивайки зад ъгъл подир ъгъл, докато най-сетне не спряхме, останали без дъх.
— Ко-ко-кой беше това? — едва успя да промълви Делф.
— Не знам — поклатих глава. — Но положително ни видя.
Петра преглътна с усилие и каза:
— Беше някакъв пълен тип, с дълга черна дреха и бяла якичка на шията. Възрастен, със сива коса. Носеше книга в едната ръка. Сигурно работи в сградата, но не вярвам да е бил там снощи, иначе щеше да чуе цялата суматоха.
Изгледах я с възхита и същевременно с известен срам. Тя бе проявила достатъчно самообладание да види кой вика по нас, докато аз просто бях побягнала.
— Най-добре да не се застояваме много на едно място — обади се неспокойно Делф.
Действително, минувачите по улицата се заглеждаха по нас. Сред тях имаше и такива, яздещи двуколесни устройства, задвижвани от собствените им крака. В предната им част бе прикрепена кошница, в която можеха да се слагат разни неща. От картинките в книгата знаех, че се наричат велосипеди.
Втурнахме се към отсрещната страна на улицата и отново едва не бяхме прегазени от автомобил. Водачът ни се закани с юмрук, а някъде от недрата на машината се разнесе оглушително квакане, излязло сякаш от гърлото на разярен гъсок. Ни живи, ни умрели се добрахме до тротоара, където явно можеше да се ходи спокойно. Достигнахме първия ъгъл, свърнахме надясно и… се заковахме на място.
Пред едно заведение имаше опашка от Уъгове — искам да кажа, от хора. И не бе трудно да се досетя защо. Отвътре се носеха възхитителни аромати, от които устата ми се изпълни със слюнка.
— Мътните ме взели! — рече Делф, вторачен в табелата. — „Каспийски творения“. Какво според теб означава това?
— Означава място за ядене — посочих му към витрината, през която се виждаха хора, насядали край красиво подредени маси. Пред тях имаше чинии и чаши и те се хранеха безгрижно, използвайки лъскави метални вилици, лъжици и ножове.
— Напомня ми на „Гладниците“ в Горчилище — каза Делф.
— На мен пък не ми напомня на нищо — промълви Петра. — За първи път виждам подобен разкош.
Възхитеният й тон ме накара за сетен път да се замисля, че несгодите на моя роден край бледнеят пред онова, което е трябвало да понася в Мочурището.
Физиономията на Делф, както и муцуната на Хари Две бяха притиснати в стъклото в ням унес. Там, зад дървен тезгях, стояха мъже и жени в бели престилки, явно изпълняващи поръчките на клиентите. Още по-навътре смътно се мяркаха други хора, трудещи се край печки, тенджери и тигани. В големи телени кошници върху тезгяха бяха подредени различни видове хляб, а на рафтовете до тях имаше всевъзможни торти, кремове и сладкиши. Усетих как главата ми започва да се мае.