Отведох Хари Две навън и му заръчах да чака пред витрината. После се върнах и платих за поръчката. Зачудих се дали хартийката, която подавам, ще е достатъчна, но жената я прие спокойно и ми върна други хартийки и малко монети, които прибрах.
— Виждам, че носиш само една ръкавица, миличка? — отбеляза.
Гърлото ми леко се стегна.
— Подарък ми е от мама. Изгубих другата, но нося тази заради нея.
— Това се казва добро момиче. И аз имам три дъщери, та разбирам.
Усмихнах се неловко и побързах да се отдалеча.
Една маса до прозореца тъкмо се освобождаваше и ние седнахме на нея.
Щом храната ни пристигна, отнесох на Хари Две неговия дял.
На връщане ми направи впечатление изражението на Петра, която съзерцаваше блюдата пред себе си така, сякаш бяха най-прекрасната гледка на света: бъркани яйца с бекон, пухкави наденички, препечени филийки с масло, горещ чай, овесена каша и пушени херинги.
Тя усети, че я гледам, изчерви се и доби леко сконфузен вид. Пресегнах се и улових ръката й.
— Знам какво е да си гладен. Но никога не съм гладувала така, както ти и Лак. Затова хапвай, без да се притесняваш.
Тя ми благодари с усмивка.
През следващия четвърт час бяхме заети основно с дъвкане, гълтане и пиене.
— Храната тук май не е толкова различна от нашата — измърмори Делф между хапките.
— За вас може би не — изгледа го накриво Петра. — Аз никога в живота си не съм виждала подобно угощение.
Забелязах, че тя няма представа как да си служи с ножа, вилицата и лъжицата. Нарочно използвах моите бавно, за да й дам възможност да гледа и да се учи. Знаех, че ако опитам да я наставлявам, само ще я подразня.
С добре натъпкани стомаси, станахме и се упътихме към изхода. Хари Две отдавна бе приключил с храненето и тъкмо вдигаше крак срещу ъгъла на една сграда.
— Е, ами сега? — попита Петра. Изглеждаше пълна с нови сили и готова да се впусне в изследване на Честен.
Но тя бе поспала тази нощ, докато моите клепачи тегнеха като олово.
— Сега трябва да намерим място, където да отседнем.
— Няма ли първо да поразгледаме?
— Едното не пречи на другото.
Докато вървяхме, Делф се обърна към мен и попита:
— Къде според теб са Маладоните, Вега Джейн? Смяташ ли, че живеят тук?
— Не знам. Може би. Явно изобщо не се различават от хората.
— Откъде си толкова сигурна, че съществуват? — възрази Петра.
— А какви, по дяволите, бяха според теб онези симпатяги снощи? — сопнах й се аз. По-рано бях предполагала, че Маладоните ще се разпознават лесно по зловещата външност и свирепия си нрав. Нападателите ни от предната вечер положително бяха свирепи, но външността им бе като на всеки друг в Честен. Това бе плашеща мисъл — да не знаеш кой е срещу теб, докато не извади пръчката си.
Делф оглеждаше оживлението, царящо наоколо.
— Очаквах да заварим нещо по-различно — отбеляза.
Знаех какво има предвид. Бяха ни казвали, че Маладоните са зли убийци и — което бе още по-важно — че са победили нашата раса. Което означаваше, че трябваше да са тук и да управляват.
Тогава защо всички изглеждаха толкова щастливи и… свободни?
Обикаляхме из Честен още известно време. Зад всеки ъгъл ни очакваше нещо ново и непознато. Предназначението на големите, двуетажни автомобили, които бях видяла през прозореца на църквата, явно бе да откарват хората там, където искат да отидат. Те слизаха и се качваха на места, обозначени с табелки, и си плащаха за превоза.
Наблюдавахме също местните, влизащи и излизащи от сградите. Мнозина водеха за ръце Младоци или, ако бяха още съвсем малки, ги бутаха пред себе си в специални колички, загърнати с пъстри одеялца.
Въздъхнах в ума си. Деца. Тук ги наричаха деца, а не Младоци.
Това ме наведе на мисълта за собственото ми семейство. За родителите ми, брат ми Джон и нашите разходки заедно. Спомних си за силната прегръдка на баща си, любящата усмивка на майка си, неуморимата любознателност на своя брат. Очите ми се замъглиха от сълзи. Забелязах, че Петра ме гледа любопитно, и побързах да ги избърша с длан.
— Хайде, да вървим — подканих спътниците си.
На някои от уличните ъгли имаше хора с купчини напечатани листове. Те подвикваха неща от рода на: „Пожар в склад заради лоши хигиенни условия“ и „Кметът призовава за повече моливи в училищата“. Други хора вземаха листовете от тях в замяна на дребни пари. Нямах идея защо го правят.
Едни от минувачите бързаха, други крачеха бавно. По кръстовищата имаше мъже в униформи, с множество лъскави, пиринчени копчета. Те даваха път на едни коли, а други спираха.