И безшумно си отиде.
Все един ще стигне до него, помисли си той. Най-малко четири ще паднат от стрели, ястреби или шпиони. Но дори и тогава Ишидо няма да разбере нищо, освен ако не е разгадал шифъра ни.
Шифърът беше известен само на четирима души: на големия му син Нобору, на втория му син и наследник Судара, на Кири и на него самия. Посланието всъщност гласеше:
„Не обръщай внимание на всички останали вести. Пусни в действие план № 5.“
Предварително се бяха уговорили според план № 5 синът му да свика незабавно в Йедо, неговата столица, всички глави на рода Йоши и най-доверените им съветници и да ги мобилизира за война. Кодовата дума, която означаваше „война“, беше „Алено небе“. Убийството му или пленяването му означаваха начало на война — незабавно, фанатично нападение върху Киото, под предводителството на наследника му Судара и с участието на всичките му войски. Целта бе да превземат града и да пленят императора марионетка. Това щеше да се съчетае с тайно, много старателно подготвено въстание в петнадесет провинции едновременно, които от години вече бяха подготвяни за такава една възможност. Всички главни обекти, проходи, градове, крепости и мостове бяха грижливо подбрани. Имаха достатъчно оръжие и фанатични привърженици, за да изпълнят предначертаното.
Планът е добър, доволно си помисли той. Но не ги ли поведа аз, ще се провали. Судара няма да съумее. Не защото му липсват смелост или ум или поради предателство, а само защото няма достатъчно познания и опит и не може да увлече след себе си необходимия брой необвързани даймио. И защото на пътя му ще се изпречат непобедими крепостта Осака и наследникът Яемон — фокусът на цялата враждебност и завист, които съм си спечелил в течение на петдесет и две години война.
Торанага започна да воюва на шестгодишна възраст, когато му бе наредено да се яви като заложник в лагера на врага. След това бе измъкнат оттам и пленен от други врагове, отново бе пратен като заложник, отново бе откупен на дванадесетгодишна възраст. Тогава поведе първия си отряд и спечели първата си битка.
Толкова много битки. Нито една загубена. Но затова пък колко врагове! И ето че се съюзяват.
Судара няма да успее. Ти единствен може би ще съумееш да спечелиш с „Аленото небе“. Тайко можеше — това е сигурно. Но най-добре да не се налага да се пуска в ход „Алено небе“.
Глава четиринадесета
За Блакторн ранното утро бе истински ад. Беше се вкопчил в борба на живот и смърт с друг един затворник. За паничка каша. И двамата бяха голи. Преди да хвърлят затворниците в огромната едноетажна дървена постройка, им събличаха всички дрехи. Облеченият човек заемаше повече място и освен това дрехите можеха да скрият някакво оръжие.
Мрачното задушно помещение беше дълго петдесет стъпки и широко десет, натъпкано с голи, потни японци. През дъските и гредите, от които бяха сковани стените и ниският таван, не се процеждаше почти никаква светлина.
Блакторн едва се държеше на краката си. Кожата му беше издрана и разкървавена от изпочупените нокти на противника му и от ударите в дъсчената стена. Най-накрая заби глава в лицето на японеца, сграбчи го за гърлото и започна да го удря в гредите, докато онзи загуби съзнание. После захвърли тялото му на една страна, хвърли се през потната маса към мястото в ъгъла, към което бе предявил претенции, и се приготви за следващото нападение.
Храната донесоха призори и пазачите започнаха да подават през малкия отвор купички с каша и чаши вода. Това бе първата храна, откак бе влязъл на смрачаване предния ден в затвора. Опашката за храна и вода беше необичайно спокойна. Без дисциплина никой не би могъл да се нахрани. И изведнъж този подобен на маймуна човек — небръснат, кирлив, въшлив — го удари през бъбреците и му отне порцията, докато останалите чакаха да видят какво ще стане. Ала Блакторн бе минал през толкова корабни свади, че един-единствен удар никога не би могъл да го извади от строя. Престори се на безпомощен, издебна подходящия момент, срита злобно нападателя си и боят започна. Сега, в ъгъла, с изненада видя как един от затворниците му подава купичката с каша и водата, които вече бе отписал като изгубени. Той ги пое и благодари.
Ъглите бяха най-желаните места. По дължината на помещението през целия под минаваше дълга греда и го разделяше на две. Във всяка от двете половини имаше по три редици мъже — двете с лице едни към други, а третата редица помежду им. В средната редица попадаха само слабите и болните. Когато по-силните мъже от външните редици протягаха крака, налагаше се да ги провират през седналите в средата.