Той се измъкна от кошмара, а ушите му още бучаха от мирната, но разтърсваща категоричност на последното причастие. В първия момент не можа да разбере дали е буден, или още спи, защото невярващите му уши продължаваха да чуват латинските благословии, а недоверчивите му очи се взираха в сбръчкан стар европеец, свит на две в средната редица на около петнадесет крачки от него. Беззъбият старец имаше дълга мръсна коса, сплъстена брада и изпочупени нокти, а облеклото му се състоеше от окъсано дрипаво расо. Той вдигна дървено разпятие над полускритото от другите тяло и за миг върху него попадна сноп светлина. После затвори очите на мъртвеца, измърмори някаква молитва и вдигна поглед към Блакторн, който го наблюдаваше втренчено.
— Майко божия, вярно ли виждам — изкряка той на груб, селски испански и се прекръсти.
— Да — отговори Блакторн също на испански. — Вие кой сте?
Старецът тръгна към него, като през цялото време си мърмореше нещо. Другите затворници го оставиха да мине и дори да ги тъпче, без да протестират. Той втренчи в Блакторн гуреливите си очи. Цялото му лице бе покрито с брадавици.
— Ах, пресвета Дево, сеньорът е истински… Кой сте вие? Аз съм… аз съм Фра Доминго… от Ордена на свети Франциско… ордена на… — И заломоти някаква смесица от японски, латински и испански. Главата му се затресе от тикове и той избърса слюнката, която непрекъснато се точеше от устата му. — Сеньорът истински ли е?
— Истински съм — понадигна се Блакторн. Свещеникът измърмори още едно „Аве Мария“ и по бузите му започнаха да се стичат сълзи. Той целуна кръста си няколко пъти и би коленичил, ако имаше къде. Булдогът разтърси съседа си и го събуди, после двамата клекнаха, за да му направят място да седне.
— Благословен да е свети Франциско, задето чу молитвите ми. Помислих, че сте призрак, сеньор, дух. Да, зъл дух. Виждал съм ги толкова много, толкова много… Откога е тук сеньорът? В тази тъмница нищо не се вижда, пък и очите ми вече не ги бива… Откога?
— От вчера. А вие?
— Не знам, сеньор. Много отдавна. Затвориха ме тук през септември — хиляда петстотин деветдесет и осма година от рождението на Христа.
— Сега сме май — хиляда и шестстотна година.
— Хиляда и шестстотна?
Някой изстена високо и отклони вниманието на свещеника. Той скочи на крака и започна да прескача телата като паяк. По пътя си раздаваше благословии и окуражаваше хората на добър японски. Не можа да открие умиращия, затова изломоти последното опрощение по посока на стона и благослови всички, без някой да му се противопостави.
— Елате с мен, синко.
И без да чака отговор, монахът закуцука през множеството тела. Блакторн се поколеба дали да напусне мястото си, но после стана и го последва. Като измина десетина крачки, спря и се обърна. Мястото му бе изчезнало, сякаш никога не е бил там.
Той продължи да се провира към най-тъмната част на помещението. В отсрещния ъгъл, колкото и да беше невероятно, видя малко празно пространство, колкото да легне един дребен човек. Беше застлано със стара сламена рогозка, върху която бяха наслагани гърненца и купички. Отец Доминго стъпи върху рогозката и повика Блакторн с пръст. Японците наоколо го пуснаха да мине, без да кажат нито дума.
— Тези хора са моето паство, сеньор. Всички са мои чада, в името на Исуса. Много от тях съм покръстил тук — ей го Йоан, онзи там е Марк… — Свещеникът млъкна, за да си поеме дъх — Много съм изморен. Трябва… трябва…
И заспа.
На смрачаване пак донесоха храна. Когато Блакторн се надигна да стане, един от японците му махна с ръка да не мърда от мястото си и му донесе пълна купичка. Друг потупа свещеника по рамото да се събуди и му подаде неговата дажба.
— Ийе — поклати глава старецът, усмихна се и понечи да върне купичката на човека.
— Ийе, Фарда-сама.
Най-сетне старият човек склони да хапне малко, след което стана, като всичките му стави изпукаха, и подаде остатъка от храната на един от средната редица. Човекът допря ръката на свещеника до челото си и получи благословия.
— Толкова съм щастлив да видя себеподобен — започна отец Доминго и се настани до Блакторн. Гласът му беше плътен, съскащ — глас на селянин. Той посочи немощно към другия край на помещението. — Един от паството ми спомена, че сеньорът нарекъл себе си лоцман — „анджин“. Лоцман ли е сеньорът?