— Да.
— Тук има ли други членове на екипажа ви?
— Не, сам съм. А вие защо сте тук?
— Щом сеньорът е сам — от Манила ли е пристигнал?
— Не, не съм бил досега в Азия — внимателно произнесе Блакторн на отличен испански. — Това бе първото ми пътуване като лоцман. Бяхме тръгнали — за другаде. А вие защо сте тук?
— Езуитите ме хвърлиха тук, синко. Езуитите с гнусните си лъжи. Значи не сте пътували за тук? Не сте испанец, нито португалец? — Свещеникът го изгледа подозрително и го лъхна с лошия си дъх. — Португалски ли беше корабът? Кажете истината, в името на бога!
— Не, отче. Не беше португалски. Кълна се в Христа!
— Ах, пресвета Дево, благодаря ти! Моля да ме извините, сеньор. Боях се да не би… аз съм стар, оглупял и болен човек. Значи корабът не беше испански? Откъде тогава? Толкова се радвам… Откъде е сеньорът? Испанска Фландрия? Или може би от Бранденбургското херцогство? По всяка вероятност от германските ни владения. Ах, колко е приятно да разговарям пак на майчиния си език! Да не би и сеньорът да е претърпял корабокрушение като нас? И после да е бил хвърлен тук по лъжливо донесение от онези дяволи, езуитите? Дано господ ги прокълне и им покаже колко лошо нещо е предателството. — Очите му замитаха гневни мълнии. — Сеньорът каза, че е за пръв път в Азия?
— Да.
— Щом сеньорът не е бил преди в Азия, то той е като малко дете в пустиня. Ах, толкова неща имам да ви разкажа! Знае ли сеньорът, че езуитите не са нищо повече от едни търговци, продавачи на оръжие и лихвари? Че контролират цялата търговия с коприна и цялата търговия от Китай? Че ежегодният Черен кораб носи стоки за един милион в злато? Че са принудили негово светейшество папата да им даде пълна власт над Азия — на тях и на техните псета, португалците? Че всички останали религии са забранени тук? Че езуитите търгуват със злато — купуват го и го продават с огромна печалба — както за себе си, така и за езичниците, в разрез с нарежданията на негово светейшество папа Климент и на крал Филип и в разрез със законите на тази страна? Че тайно са продали оръдия на християнските крале тук в Япония и ги подстрекават към бунт? Че се месят в политиката и сводничат за кралете, лъжат, мамят и ни клеветят? Че главният им абат лично е изпратил тайно послание на испанския вицекрал в Лусон с молба да изпрати конквистадори и да завладеят тези земи — молили са за испанско нахлуване, за да замажат грешките си. Всичките ни неприятности идват от тях, сеньор. Именно езуитите с лъжи и измами са настроили тукашните владетели срещу нашия любим крал Филип. Заради техните лъжи попаднах тук и двадесет и шест свети отци умряха от мъченическа смърт. Те си мислят, че щом съм бил едно време селянин, значи съм прост и нищо не разбирам. — Но аз мога да чета и пиша, сеньор, мога! Бил съм секретар на негово превъзходителство вицекраля. А те си мислят, че ние, францисканците, трева пасем…
И той отново избухна в неразбираеми ругатни на испански и латински.
Блакторн бе живнал малко и любопитството му се разпали от всичко чуто. Какви оръдия? Какво злато? Каква търговия? Какъв е този „Черен кораб“? Цял милион? Какво нахлуване? И какви са тези християнски крале?
— Дали не мамиш нещастния болен човечец — запита се той. Той те смята за приятел, а не за враг. Не, не съм го излъгал. Но не намекна ли, че си приятел? Отговорих му на въпроса. Да, но не му каза нищо по своя инициатива. Тава е. Честно ли е? Правило номер едно, за да оцелееш във вражески води: не прави нищо по своя инициатива.
Ломотенето на монаха позаглъхна. Най-близките японци се размърдаха обезпокоени. Един от тях стана, леко разтърси свещеника за рамото и му каза нещо. Отец Доминго постепенно излезе от транса си и очите му се избистриха. Той погледна Блакторн, позна го, отговори на японеца и успокои останалите.
— Извинете ме, сеньор — задъхано каза той. — Те… помислили, че ви се сърдя… Господ да ми прости глупавата ярост. Аз просто… но какво пък! Езуитите са изчадия адови, както и еретиците, и езичниците. Колко мога да ви разкажа за тях… — Той избърса слюнката от брадичката си и направи опит да се овладее. Притисна гърдите си с ръка, за да уталожи скритата вътре болка. — Та какво казваше сеньорът? Значи корабът ви бе изхвърлен на брега?
— Да, донякъде. Заседнахме — отвърна Блакторн и внимателно се опита да протегне крака. Мъжете наоколо, които го слушаха и следяха с поглед, веднага се отместиха да му направят място. Единият дори стана и му посочи с жест да се изтегне. — Благодаря. Как е „благодаря“ на японски, отче?