— Домо. Понякога казват „аригато“, а жените трябва да са много учтиви — те казват „аригато годзиемашита“.
— Благодаря. Как се казва? — посочи Блакторн човека, който стана.
— Гонсалес.
— Не, питам за японското му име.
— Ах, да. Акабо. Обаче то означава „носач“, сеньор. Те нямат имена. Само самураите имат.
— Какво?
— Само самураите имат първо и второ име. Такъв им е обичаят, сеньор. Всички останали се наричат според професиите си — носач, рибар, готвач, палач, селянин и така нататък. А синовете и дъщерите им са просто Първа дъщеря, Втора дъщеря, Първи син, Втори син и така нататък. Някой може да се казва Рибаря, който живее под бряста, или Кривогледия рибар. — Монахът сви рамене и прикри една прозявка. — На обикновените японци не им е разрешено да имат имена. Проститутките си дават имена като Шаран, Луна, Листенце, Змиорка или Звезда. Много е странно всичко това, сеньор, но такива са им обичаите. Ние им даваме истински християнски имена при покръстването и им носим спасение и словото господне… — Думите му заглъхнаха и той отново заспа.
— Домо, Акабо-сан — обърна се Блакторн към носача.
Мъжът смутено се усмихна и се поклони. По-късно отец Доминго пак се събуди, каза една кратка молитва и се протегна.
— Значи едва вчера попаднахте тук? Как стана това?
— Като слязохме на сушата, попаднахме на един езуит — отговори Блакторн. — Но вие, отче? В какво ви обвиниха? Какво стана с кораба ви?
— С кораба? За кораба ли пита сеньорът? И вие ли дойдохте от Манила като нас? Или… ах, колко съм глупав! Сега си спомням, че не сте били никога в Азия. Господи, колко ми е приятно да разговарям отново е цивилизован човек на майчиния ми език! От колко време не съм правил това. Много ме боли главата, сеньор. Корабът ли? Най-сетне се прибирахме у дома от Манила за Акапулко, в земята на Кортес в Мексико — оттам по суша до Вера Крус, оттам с друг кораб през Атлантика и най-сетне у дома! Селото ми се намира съвсем близо до Мадрид, сеньор, в планините. Казва се Санта Вероника. Четиридесет години не съм си бил у дома. Новият свят, Мексико и Филипините. Навсякъде с нашите славни конквистадори, дано светата Дева бди над тях! Бях в Лусон, когато разбихме местния езически крал Лумалон, превзехме града и донесохме словото господне във Филипините. Много от японците, които покръстихме, се биха на наша страна още тогава, сеньор. Ако знаете как се бият! Това беше през 1575 година. Нашата църква е пуснала здрави корени там, сеньор, и няма да видите нито един мръсен езуит или португалец. Пристигнах в Япония за две години и трябваше да се връщам в Манила, когато езуитите ни предадоха.
Монахът млъкна, затвори очи и се унесе. По-късно дойде на себе си и също както правят понякога старите хора, продължи да говори, като че ли изобщо не беше спал.
— Корабът ми беше огромен галеон — „Сан Фелипе“ се казваше. Носехме товар от подправки, злато, сребро и монети на стойност един и половина милиона сребърни песос. Настигна ни страшна буря и ни изхвърли на брега на Шикоку. Корабът ни се заби в една пясъчна плитчина и се разцепи на две — но това стана на третия ден; дотогава успяхме да свалим на брега скъпоценностите и по-голямата част от товара. Изведнъж ни съобщиха, че всичко било конфискувано от самия тайко, че сме били пирати и…
Той млъкна, защото наоколо бе настанала мъртва тишина.
Желязната врата бе отворена и пазачите викаха имена от един дълъг списък. Между извиканите беше и Булдогът, с когото Блакторн се бе сприятелил. Един от хората на монаха — Акабо — също бе извикан. Той коленичи пред Фра Доминго, който го благослови и набързо му даде последното причастие. Акабо целуна разпятието и излезе.
Вратата отново се затвори.
— Ще го екзекутират ли? — попита Блакторн.
— Да. Кръстът му е почти до самата врата. Дано светата Дева вземе бързо душата му и го дари с вечни блага.
— Какво е направил?
— Нарушил е закона — техния закон. Японците са прости хора. И много сурови. Имат едно — единствено наказание — смърт. Разпъване на кръст, удушаване или обезглавяване. За подпалвачество наказанието е смърт чрез изгаряне. Почти нямат други наказания — в много редки случаи прогонване или отрязване на косите на жените. Ала най-вече — той въздъхна — смърт.
— Забравихте да споменете затвора.