Старият монах затвори очи, помоли се и плака, докато заспа.
Колкото и да му се искаше, Блакторн не можа да заспи, макар че нощта бе настъпила. Цялата кожа го сърбеше от ухапванията на въшките, а от ужас му се виеше свят. Разбра с някаква страшна яснота, че нямаше начин да се измъкне оттук. Обзе го мрачна безнадеждност и усети, че е пред прага на смъртта. Късно през нощта ужасът надделя над волята му и за пръв път в живота си той се предаде и заплака.
— Какво има, синко — промърмори монахът.
— Нищо, нищо — отвърна Блакторн с разтуптяно сърце. — Спете.
— Не се бойте — всичко е в божиите ръце — успокои го монахът и отново заспа.
И тогава големият страх го напусна. На негово място дойде друг, по-малък, с който можеше да се живее. Все някак си ще се измъкна, повтаряше си той и се опитваше да повярва на собствената си измислица.
Призори донесоха храна и вода. Блакторн вече се чувствуваше по-силен. Не ставай глупак, не се отпускай, каза си той. Това е излишна и опасна слабост. Не си я позволявай повече, защото ще се пречупиш, ще полудееш и със сигурност ще умреш. Ще те преместят в средната редица и там ще си умреш. Бъди внимателен, търпелив и се пази.