— Как е днес сеньорът?
— Благодаря, отче, добре съм. А вие как сте?
— Добре, благодаря.
— Как е „благодаря“ на японски?
— Домо. А „домо, генки десу“ значи „благодаря, добре съм“.
— Домо, генки десу. Вчера започнахте да ми разказвате, отче, за Черните кораби на португалците — какво представляват? Виждали ли сте ги?
— О, да, сеньор. Това са най-големите кораби в света — близо две хиляди тона. Имат по двеста моряци екипаж и заедно с пътниците могат да поберат до близо две хиляди души. Чувал съм, че плават много добре по вятъра, но ако задуха отстрани, много закъсвали.
— С колко оръдия са въоръжени?
— Двадесет или тридесет, разположени на трите палуби.
Отец Доминго с удоволствие отговаряше на въпросите му и се радваше, че може да го научи на някои неща, а Блакторн също бе доволен, че получава полезни сведения. Безразборните знания на францисканеца бяха безценни и почти всеобхватни.
— Не, синко — учеше го той сега: — „Домо“ е благодаря, а „додзо“ — моля. Вода е „мидзу“. Никога не забравяйте, че японците отдават огромно значение на обноските и вежливостта. Веднъж в Нагасаки — ах, защо нямам перо, мастило и хартия! Сетих се — пишете думите тук, в прахта, така по-лесно ще ги запомняте…
— Домо — повтори Блакторн. После запомни още няколко думи и попита: — Откога са тук португалците?
— Тази земя е била открита през 1542 година, сеньор, годината на моето раждане, от трима души — да Мота, Пейшото и… забравих името на третия. Все португалски търговци, които обикаляли по работа китайските брегове с китайска плоскодънна лодка, от едно сиамско пристанище. Сеньорът бил ли е в Сиам?
— Не.
— Ах, толкова неща могат да се видят в Азия! Та тези трима търговци попаднали в голяма буря — казва се тайфун — която ги отклонила от курса им. Но успели да стигнат благополучно Танегашима, в Кюшу. Тогава за пръв път европейски крак стъпил на японска земя. И веднага започнали да търгуват. Няколко години по-късно пристигнал Франсис Ксавие. Един от основателите на езуитския орден. Това било през 1549 година… лоша година за Япония, сеньор. Трябваше някой от нашите братя да е пръв — тогава ние щяхме да наследим това кралство, а не португалците. Три години по-късно Франсис Ксавие умрял в Китай — самотен и изоставен… Споменах ли, сеньор, че езуитите вече имат свой човек в двора на китайския император, в един град, наречен Пекин… Трябва да видите Манила, сеньор, и Филипините. Имаме четири катедрали, близо три хиляди конквистадори и около шест хиляди воини японци, разпръснати из островите, и триста братя…
Блакторн тъпчеше паметта си с факти, японски думи и фрази. Разпитваше за живота в Япония, какво представляват даймио, самураите, търговията, Нагасаки, войната, мирът, езуитите, францисканците, португалците в Азия, испанска Манила, още за Черния кораб, който всяка година отплавал от Макао. Три дни и три нощи седя той с отец Доминго, разпитва го, изслушва го, учи се и спа в този кошмар, събужда се, за да задава още въпроси и да събере още знания.
На четвъртия ден извикаха името му.
— Анджин-сан!
Глава петнадесета
Блакторн се изправи на крака в настъпилото абсолютно мълчание.
— Изповедта ви, синко, бързо се изповядайте.
— Аз… не мисля… аз… — Блакторн си даде сметка с размътения си ум, че говори на английски, затова стисна устни и се запъти към вратата. Монахът се изправи на крака, предположи, че думите са на холандски или немски, и закуцука редом с него.
— Бързо, синко, ще ви дам опрощение. Побързайте заради безсмъртната си душа. Кажете само, че изповядвате пред бога всичко минало и настояще…
Вече наближаваха желязната врата, но монахът се бе вкопчил в него с учудваща сила.
— Кажете го веднага, синко! Пресветата Дева ще бди над вас.
Блакторн изтръгна ръката си и каза на испански с прегракнал глас:
— Останете със здраве, отче. Вратата се хлопна зад гърба му.
Денят бе учудващо приятен, прохладен и малки облачета се гонеха, духани от лекия югоизточен ветрец.
Той вдъхна дълбоко чистия приказен въздух и кръвта се стрелна по жилите му. Обзе го радостта, че живее.
В двора имаше няколко голи затворници, един служител, пазачи на копия, ета и група самураи. Служителят беше облечен в тъмно кимоно и връхна дреха с колосани, подобни на крилца рамене и малка черна шапчица. Беше застанал пред първия затворник и четеше някакъв тънък свитък. След като свършваше, всеки затворник тръгваше подир пазачите си към голямата порта, от която се излизаше на двора. Блакторн беше последен. За разлика от другите дадоха му набедрена превръзка, памучно кимоно и дървени сандали. Освен това пазачите му бяха самураи.