Бе решил да побегне веднага щом излезе през портата, ала когато наближи, самураите го обградиха плътно като в обръч и така заедно стигнаха набелязаното от него място. Огромна тълпа — много спретната, с червени, жълти и златисти слънчобрани — се бе насъбрала отвън. Единият затворник вече бе завързан за кръста и в момента вдигаха кръста нагоре. До всеки бе застанал по един ета и дългите им копия блестяха на слънцето.
Блакторн забави крачки. Самураите го обградиха още по-плътно и по този начин го накараха да ускори ход. Той реши с изтръпналия си мозък, че по-добре да умре сега, бързо, и се приготви да се хвърли срещу най-близкия меч. Но нямаше тази възможност, тъй като самураите обърнаха гръб на площадката за екзекуция и се запътиха към улиците, които извеждаха към града и крепостта.
Блакторн зачака със затаен дъх да се увери, че това е така. Минаха през тълпата, която отстъпи назад и се закланя, и ето че излязоха на улицата. Нямаше грешка.
Той се почувствува като новороден.
Когато му се възвърна дар — словото, попита: „Къде отиваме?“ — без да обръща внимание, че говори на английски и никой няма да го разбере. Усещаше главата си лека, краката му едва докосваха земята, каишките на сандалите не му убиваха, допирът на кимоното не го дразнеше. Дори е много приятно, помисли си той. Може би е прекалено проветриво, но когато времето е хубаво като днес — най-подходящата дреха за квартердека!
— Господи, колко е приятно да си поговоря пак на английски — обърна се той към самураите. — Исусе Христе, мислех, че вече съм загубен. Това бе осмият ми живот. Известно ли ви е това, приятели? Остана ми само един. Но нищо! Лоцманите имат поне по десет живота, така твърдеше Олбан Карадок.
Самураите като че започнаха да се дразнят от неразбираемото му бръщолевене.
Я се вземи в ръце, каза си той. Не ги настройвай излишно срещу себе си.
Чак сега забеляза, че до един бяха в сиви униформи. Хора на Ишидо. Беше питал отец Алвито как се казва противникът на Торанага и Алвито отговори: „Ишидо.“ Това бе малко преди да му наредят да стане и да го отведат. Дали Сивите не бяха хора на Ишидо? А Кафявите — на Торанага?
— Къде отиваме? Там ли? — посочи той крепостта, която се извисяваше над града. — Там, хай?
— Хай — кимна водачът с главата си, която много напомняше на гюлле. Брадата му беше посивяла.
— Какво ли ще иска от мен Ишидо — запита се Блакторн.
Завиха по друга улица и продължиха да се отдалечават от пристанището. И тогава го видя — малък португалски бриг, с развято синьо-бяло знаме. Двадесет топа на главната палуба, а на носа и кърмата — по един двадесет-фунтов. „Еразъм“ с лекота би му видял сметката, каза си Блакторн. Какво ли прави екипажът ми там, в селото? Кълна се в Христовата кръв, бих искал да ги видя. Тогава ми беше приятно да ги оставя и да се върна в къщата, където беше Онна — искам да кажа Наку… А как се казваше стопанинът?… Ах, да, Мура-сан. Ами момичето — онова в леглото ми, и другото, с ангелската красота, което разговаряше на площада с Оми-сан? И то беше в съня ми, и то беше в казана…
Защо ли си спомням тези глупости? Само си замъглявам мозъка. „Трябва да имаш много бистър ум, за да живееш в морето“ — казваше Олбан Карадок. Горкият Олбан.
Дълги години Олбан Карадок му се виждаше огромен, подобен на бог, всевиждащ и всезнаещ. Ала умря, обзет от ужас. Това стана на седмия ден от битката срещу Армадата. Блакторн командуваше стотонен кеч и снабдяваше от Портсмут бойните галеони на Дрейк с оръжие, барут, снаряди и храна. Флотата на Дрейк се биеше недалеч от Дувър — оттам се нахвърляше върху врага, който се опитваше да се промъкне до Дюнкерк, където испанските войски чакаха да ги прехвърлят с кораби в Англия и да я завладеят.
Огромната испанска флота бе съсипана от бурите и от по-бързите, нападателни и маневрени бойни кораби, построени от Дрейк и Хауард.
Блакторн се сражаваше яростно недалеч от „Ринаун“ — флагманския кораб на адмирал Хауард — когато вятърът смени посоката си, изви се буря, вдигнаха се чудовищни вълни и той трябваше да реши дали да се опита да надвие силата му и да избегне страничните залпове, които се очакваха всеки момент от големия галеон „Санта Крус“ непосредствено отпреде му, или сам да атакува по вятъра, през врага, тъй като останалите кораби на Хауард вече бяха обърнали гръб и се измъкваха в северна посока. — Дай на север по вятъра — изкрещя Олбан Карадок. Той беше помощник — капитан, а Блакторн — лоцман и отговаряше за кораба. Това бе първият му отговорен пост. Карадок бе настоял да участвува в битката, макар да нямаше никакво право да се намира на палубата — освен че беше англичанин, а всички англичани имат право да са на палубата в такъв мрачен исторически момент.