— Стоп — заповяда Блакторн, завъртя руля на юг, право към вътрешността на вражеската флота, защото много добре съзнаваше, че всяко друго решение ги обричаше на гибел от топовете на галеона, който вече се извисяваше над тях.
Затова завиха на юг, по вятъра, през галеоните. Канонадата, която разтърси и трите палуби на „Санта Крус“, прелетя над главите им, а той успя да улучи вражеския кораб на две места отстрани — бълха го ухапала — и в следващия миг вече се намираха в сърцето на врага. Галеоните и от двете му страни не посмяха да стрелят по този самотен кораб, защото имаше опасност да си нанесат взаимно щети. И когато той вече се измъкваше изпод носа на врага, „Мадре де Диос“ откри огън и от трите палуби. Двете им мачти се метнаха встрани като копия и омотаха моряците във въжетата си. Половината от дясната палуба бе изчезнала, корабът се покри с мъртви и умиращи.
Олбан Карадок лежеше облегнат на едно от оръдията, невероятно малък без двата си крака. Блакторн взе стария моряк в прегръдката си, а той пищеше като обезумял, е изскочили от орбитите си очи.
— О, господи, не искам да умра, не искам да умра, помогни ми, помогни ми, Исусе Христе, каква болка, помооощ!
Блакторн разбра, че можеше да му помогне само по един — единствен начин, затова вдигна една жегла и го прониза с всичките си сили…
Седмици по-късно трябваше да разкаже на Фелисити за смъртта на баща й. Но не й каза нищо повече от това, че Олбан Карадок бе умрял мигновено. Не и каза, че ръцете му бяха оцапани с кръв, която никога няма да се измие…
Блакторн и самураите вървяха сега по една широка, криволичеща улица. Нямаше магазини, само къщи от двете страни, всяка една на своя малка площ, оградена с висок зид. Къщите, оградите и улиците бяха поразително чисти.
Тази чистота се виждаше невероятна на Блакторн, защото в Лондон и всички останали европейски градове сметта, урината и изпражненията се изхвърляха направо на улиците, откъдето или ги събираха, или се трупаха, докато станеше невъзможно да се минава. Едва тогава евентуално се вземаха мерки. Лондон например биваше почистван от огромни стада свине, които прекарваха нощем през главните улици. Но в повечето случаи тази работа се оставяше на плъховете, бездомните кучета и котки и на пожарите. Както и на мухите.
А в Осака всичко бе толкова различно. Как ли го постигат — питаше се той. Няма помийни ями, няма купища конска тор, нито какъв да е боклук. Уличното платно изобщо не бе изровено, макар че представляваше просто добре утъпкана пръст, изметена и чиста. Къщите и оградите бяха дървени и светеха от чистота. А къде ли са тълпите от просяци и сакати, които гъмжаха из градовете на християнския свят? Ами разбойническите банди, които неизменно се спотайваха из тъмните ъгли?
Хората, които срещаха, им се кланяха учтиво, някои дори коленичеха. Покрай тях претичваха носачи на паланкини и едноместни кага. Безгрижно се разхождаха групички самураи — само Сиви, нито веднъж не срещнаха Кафяви.
Тъкмо минаваха през някаква търговска улица, когато краката му отказаха, и той тежко се строполи на ръце и колене. Самураите му помогнаха да се изправи, но за момента силите му го бяха напуснали и той не можеше да се помръдне.
— Гомен насай, додзо га мацу — извинете, бихте ли почакали — каза той, усещайки краката си схванати. Започна да разтрива мускулите на прасците си, които се бяха свили на топки, и благослови Фра Доминго за безценните неща, на които го бе научил.
Водачът на самураите го погледна и започна да му говори нещо надълго и нашироко.
— Гомен насай, нихон го га ханасе масен — съжалявам, не говоря японски — отвърна Блакторн бавно, но ясно. — Додзо, га мацу.
— А, со десу, Анджин-сан, уакаримасу — разбра го онзи. Даде някаква кратка, отсечена команда и единият от самураите забърза нанякъде. След малко Блакторн успя да се изправи на крака и се опита да закуцука напред, но водачът каза „ийе“ и му направи знак да чака.