Торанага не изтри усмивката от лицето си, но вътрешно бе потресен.
— Нима? Защо?
— Кияма-сама е болен. Сугияма-сама и Оноши-сама се съгласиха на отлагането. Както и аз. Няколко дни не са от особено значение, когато става дума за такъв важен въпрос, нали?
— Заседанието може да се проведе и без Кияма-сама.
— Решихме обаче да не го провеждаме.
Очите на Ишидо бляскаха доволно, подигравателно.
— Официално ли е решението?
— Ето четирите ни печата.
Торанага кипеше вътрешно. Това забавяне го излагаше на огромна опасност. Дали да не се опита да размени майката на Ишидо за незабавно заседание? Не, защото прекалено много време е необходимо за изпращането на съответните нареждания и може би щеше да жертвува много за нищо.
— Кога ще се състои заседанието?
— Разбрах, че Кияма-сама ще бъде по-добре утре или може би вдругиден.
— Добре. Ще изпратя личния си лекар да го види.
— Той сигурно много би оценил жеста ви, ала неговият лекар е забранил всякакви посещения. Болестта може да е заразна.
— Коя болест?
— Не знам. Предавам онова, което ми беше казано.
— Лекарят му варварин ли е?
— Да. Главният лекар на християните. Християнски лекар свещеник за един даймио християнин. Нашите не са достатъчно добри за един толкова важен даймио — завърши Ишидо подигравателно.
Загрижеността на Торанага нарасна. Ако лекарят беше японец, той можеше да направи доста неща. Но с лекар християнин — при това неизбежно езуитски свещеник, ако му направеше нещо или дори се намесеше, имаше опасност да отчужди от себе си всички даймио християни — нещо, което не можеше да си позволи. Знаеше, че дружбата му с Цуку-сан няма да му помогне срещу християнските даймио Оноши и Кияма. Интересите им диктуваха да се изправят в единен фронт. Не след дълго ще трябва да намери подход към варварските свещеници, да уреди нещо, да открие цената на тяхното сътрудничество. Ако Ишидо наистина е спечелил Оноши и Кияма на своя страна — а всички даймио християни ще ги последват, ако те двамата действуват заедно — тогава аз съм изолиран, мислеше той. И единственият ми изход е Аленото небе.
— Ще посетя Кияма-сама вдругиден — каза той и по този начин даде краен срок.
— Ами заразата? Никога няма да си простя, ако ви се случи нещо, докато сте тук, в Осака. Вие сте наш гостенин и трябва да се грижим за вас. Настоявам да не ходите при него.
— Можете да не се безпокоите, Ишидо-сама заразата, която ще ме свали, не се е появила още на този свят. Забравихте ли какво предрече гадателят?
Когато преди осем години при тайко пристигна китайска делегация, за да се опита да уреди японо-корейско-китайската война, сред тях се намираше един знаменит астролог. Този китаец предсказа много неща, някои от които междувременно се сбъднаха. На една от невероятно щедрите официални вечери, дадени от тайко, той помоли гадателят да предскаже смъртта на някои от съветниците му. Астрологът каза, че Торанага ще падне от меч, когато стигне средна възраст. Ишидо, прочутият завоевател на Корея или Чосен, както китайците наричаха тази страна, щял да умре на преклонна възраст, но не от болест, а стъпил твърдо на земята, като най-прочутата личност на своето време. А самият тайко щял да умре в леглото си — уважаван, почитан — от старост и ще остави здрав син да го наследи. Предсказанието така зарадва тайко, който още беше бездетен, че реши да остави делегацията да се завърне в Китай здрава и читава, а не да ги убие, както бе решил, заради наглостта им. Вместо да преговаря за мир, както се очакваше, чрез тази делегация китайският император просто предложи „да го признаят за император на страната Уа“, както китайците наричаха Япония. Така че ги изпрати живи и здрави по домовете им, а не в малките урнички, подготвени предварително за праха им, и поднови войната с Корея и Китай.
— Не, Торанага-сама, не съм забравил. — Ишидо наистина помнеше много добре. — Но заразата може да ви създаде неприятности. Защо да си ги навличате сам? Може да хванете шарка като сина ви Нобору — толкова го съжалявам — или проказа като Оноши-сама. Още е млад, а как страда! Ах, как страда!
Торанага моментално беше разколебан. Много добре бе запознат с пораженията, които можеха да нанесат двете болести. Нобору, най-големият от живите му синове, се зарази седемнадесетгодишен от китайска шарка — това беше преди десет години — и никакви лекарства и лекари, нито японски, нито китайски, нито корейски или дори християнски, не можаха да се справят с болестта, която вече го бе обезобразила, но не го убиваше. Ако стана всемогъщ, каза си Торанага, може би ще успея да излича тази болест. Дали наистина я причиняват жените? Ами те откъде я хващат? Горкият Нобору. Ако не беше шарката, щеше ти да си моят наследник, защото си блестящ воин, по-добър и способен администратор от Судара и далеч по-хитър. Какви ли злини си извършил в предишния си живот, щом си наказан да носиш такова бреме в настоящия?