Това е твоята карма, Марико, тъжно си каза тя. Карма, и нищо друго.
— Добре, Кири-сан — добави тя с лошо предчувствие. — Кълна се в моя бог, моя господар, че няма да кажа нищо от чутото днес или друг път, когато ще превеждам на законния си господар.
— Предполагам също така, че ще трябва да изключите някаква част от собствените си чувства, за да можете да превеждате съвсем точно казаното. Този нов варварин е много особен и говори странни неща. Убедена съм, че господарят ми се е спрял на вас поради някакви много специални съображения.
— Аз съм на разположение на Торанага-сама да прави с мен каквото пожелае. Нека не се страхува ни най-малко за моята вярност.
— Това никога не е било поставяно под въпрос, Марико-сан. В никой случай не исках да ви засегна.
Внезапен пролетен дъжд опръска цветята, мъха и листата и изчезна също тъй внезапно, както се появи оставяйки след себе си още повече красота от преди.
— Ще ви помоля за една услуга, Марико-сан. Бихте ли, прибрали, моля ви, кръстчето си под кимоното?
Ръката на Марико се стрелна към него, сякаш да го защити от посегателство.
— Защо? Торанага-сама никога не се е противопоставял на покръстването ми, както впрочем и Хиромацу-сама, главата на моя род! Съпругът ми… позволява да го нося…
— Да, но този варварин побеснява, като види разпятие, пък Торанага-сама не иска да е ядосан, а спокоен.
Блакторн виждаше за пръв път толкова дребна жена.
— Конничи уа — поздрави той. — Конничи уа, Торанага-сама.
Поклони се като придворен, кимна на момчето, коленичило с широко отворени очи до Торанага, и на дебелата жена зад гърба му. Намираха се на верандата, която обкръжаваше малката къщичка или по-скоро колиба. Колибата се състоеше от една-единствена стаичка със селски паравани, дялани греди и сламен покрив, а също и миниатюрна кухничка отзад. Бе поставена върху дървена основа, повдигната на тридесет — четиридесет сантиметра над настилката от чист бял пясък. Това бе специален павилион за чайната церемония ча-но-ю, построен от много редки материали и поради това изключително скъп. Чаеният павилион се използуваше само за церемонията ча-но-ю, макар че в много редки случаи поради изолираността си тези къщи служеха за сключване на договори и за поверителни разговори.
Блакторн повдигна полите на кимоното си и седна на възглавничката, поставена долу на пясъка, точно пред тях.
— Гомен насай, Торанага-сама. Нихон го га ханасе масен. Цуяки го имасу ка? Извинете, Торанага-сама. Не говоря японски. Имате ли преводач?
— Аз ще превеждам, сеньор — веднага му отговори Марико на почти безупречен португалски. — Но вие говорите японски, както чувам?
— Не, сеньорита, само няколко думи и изрази.
Блакторн се изненада. Очакваше да им превежда отец Алвито, а Торанага да бъде придружен от самураи и може би да присъствува и Ябу. Но наблизо нямаше нито един самурай, макар че градината бе обкръжена от тях.
— Моят господар Торанага се интересува къде… или може би първо трябва да ви попитам дали не предпочитате да разговаряме на латински?
— Както ви е удобно, сеньорита.
Като всеки образован човек Блакторн можеше да чете, пише и говори на латински, тъй като това бе езикът на просветените хора в целия цивилизован свят.
Коя ли е тази жена? Къде се е научила да говори така добре португалски? Че и латински! Впрочем от кого другиго ще научи тези езици, ако не от езуитите, отговори си той. В някое от техните училища. Ах, колко са хитри! Първото нещо, което захващат, е да построят училища.
Игнаций Лойола бе създал Христовото братство едва преди седемдесет години, а езуитските училища — най-добрите в целия християнски свят — вече се разпростираха навсякъде, като влиянието им качваше и сваляше крале от престола. Папата се вслушваше в тях. Те бяха спрели разпростирането на Реформацията и сега отвоюваха обратно за църквата си огромни територии.