На вратата вече се трупаха самураи, някои с фенери, а Нага, само по набедрена превръзка, с разрошена коса, се втурна напред, между него и Блакторн, с вдигнат меч.
— Предай се!
Убиецът направи лъжливо движение с ножа, изкрещя „Наму Амида Буцу“ — в името на Буда Амида — и го заби с две ръце под основата на брадата си. Шурна кръв и той се свлече на колене. Нага замахна веднъж, мечът му описа свистяща дъга и главата се търколи.
В настъпилата тишина Нага вдигна главата и смъкна маската. Лицето беше най-обикновено, очите още потръпваха. Той я хвана — прическата беше на самурай — за плитката на върха на темето.
— Някой познава ли го?
Никой не отговори. Нага плю в лицето, запрати сърдито главата по един от самураите си, разпра с меча си черната дреха и на лявата ръка откри онова, което търсеше: китайски йероглиф, означаващ Амида — разновидност на Буда — татуиран под мишницата.
— Кой е началник на стражата?
— Аз, господарю.
Човекът бе побелял от ужас.
Нага се нахвърли отгоре му, а той не направи никакъв опит да избегне страховития удар с меча, който отнесе главата му, част от рамото и едната ръка.
— Хаябудза-сан, нареди на самураите от тази стража да излязат на двора — обърна се той към друг офицер — Удвоете броя на следващата стража. Махнете тялото. Останалите сте… — Той млъкна, тъй като на прага се появи Кири, все още с камата в ръка. Тя погледна трупа, после хвърли поглед върху Блакторн.
— Анджин-сан не е ли ранен — попита тя.
Нага погледна към мъжа, който се извисяваше над него, все още запъхтян. Не можа да види по него рани, нито кръв. Просто един сънен мъж, който за малко щеше да бъде убит. Пребледнял, но без никакви външни белези на уплаха.
— Ранен ли сте, Анджин-сан?
— Не разбирам.
Нага се приближи до него, разтвори нощното му кимоно да провери дали не се виждат някакви рани.
— А, сега разбира. Не ранен — каза гигантът и поклати глава.
— Добре. Изглежда, не е ранен, Кирицубо-сан.
Анджин-сан посочи към тялото и каза нещо.
— Не разбирам — отвърна Нага. — Останете тук, Анджин-сан. — После се обърна към един от самураите: — Донесете му храна и вода, ако иска.
— Убиецът имаше татуировка на Амида, нали — попита Кири.
— Да, Кирицубо-сан.
— Дяволи, истински дяволи…
— Да.
Нага й се поклони и погледна към един от ужасените самураи.
— Следвай ме! Вземи и главата.
И тръгна, като се чудеше как да съобщи на баща си. Ах, Буда, благодаря ти, че опази баща ми.
— Той е ронин — отсече Торанага — Няма начин да научите нещо за него, Хиромацу-сан.
— Да. Но зад всичко това се крие Ишидо. Никаква доблест няма, щом е способен на такова нещо. Да използува един от тези долни убийци! Моля ви, умолявам ви, нека свикам войските още сега. Веднъж завинаги ще сложа край на тези безобразия.
— Не — Торанага отново погледна към Нага — Сигурен ли си, че Анджин-сан е здрав и читав?
— Сигурен съм, господарю.
— Хиромацу-сан, ще понижите в ранг всички пазачи от тази стража за неизпълнение на задълженията им. Забранявам им да извършат сепуку. Нека живеят със срама си като войници от най-нисша класа. Мъртвите стражи да се завлекат за краката през цялата крепост и през града до площада за екзекуции. Да се оставят там да ги изядат кучетата.
Чак сега погледна сина си Нага. По-рано през същата вечер от манастира „Джоджи“ в Нагоя пристигна спешно съобщение за заплахата, отправена от Ишидо по адрес на Нага. Торанага незабавно нареди синът му да живее близо до него под най-строга охрана, а останалите членове на семейството си в Осака. Кири и Садзуко — също огради с пазачи. В съобщението си абатът добавяше, че сметнал за разумно незабавно да освободи майката на Ишидо и да я изпрати обратно в града заедно с прислужничките й. „Не смея да рискувам живота на някой от прекрасните ви синове. И още нещо — здравето и не е добро. Наистина. Най-добре да умре в собствения си дом, а не тук.“