Свиха по друг коридор и Хиромацу отвори обкована с желязо врата, от която излязоха на широко каменно стълбище. Заизкачваха се към вътрешната централна кула на тази част от укрепленията. Броят на постовете беше прекалено голям и Ябу надуши опасност.
Стълбите се виеха нагоре и свършваха в лесно отбраняем редут. Пазачите отвориха втора желязна врата. Излязоха на една от кулите в крепостната стена. Дали на Хиромацу не му е наредено да ме хвърли оттук, или може би да ми заповяда да скоча — запита се той без страх.
За голяма негова изненада там завариха Торанага и колкото да беше невероятно, той стана да го поздрави радушно и почтително — нещо, което Ябу смяташе, че не заслужава. В края на краищата Торанага беше господар на Осемте провинции, докато той самият владееше само Идзу. Наоколо старателно и грижливо бяха наслагани възглавнички за сядане. Пълният чайник изпускаше пара изпод копринената си калъфчица. Богато облечено, но не особено привлекателно момиче с широко лице му се поклони ниско. Казваше се Садзуко и беше седмата официална наложница на Торанага — най-младата, при това в напреднала бременност.
— Много ми е приятно да ви видя, Касиги Ябу-сан. Извинявайте, че ви накарах да чакате толкова дълго.
Сега вече Ябу се убеди окончателно, че Торанага бе решил да му вземе главата, защото врагът е най-учтив, когато замисля или вече е замислил убийството ти. Ябу извади двата си меча и внимателно ги положи върху каменната настилка, остави се да го отведат далеч от тях и да го настанят на почетното място.
— Реших, че ще е много приятно да наблюдаваме разпукването на зората, Ябу-сан. Намирам, че гледката оттук е великолепна — по-добра дори отколкото от кулата на наследника. Не мислите ли?
— Да, прекрасна е — искрено отвърна Ябу. Никога не беше се изкачвал толкова високо в тази крепост. Освен това му стана ясно, че със забележката си за наследника Торанага му даваше да разбере, че е дочул за тайните му преговори с Ишидо. — Поласкан съм от предоставената ми възможност да я споделя с вас.
Под тях лежаха спящият град, пристанището и островчетата, на запад се виждаше Аваджи, а на изток крайбрежието се губеше в далечината. Изгряващата на източния небосвод светлина хвърляше по облаците алени пръски.
— Това е моята Садзуко-сан. Садзуко, приятно ми е да ви представя своя съюзник, прочутия Касиги Ябу, господар на Идзу, въпросния даймио, който ни доведе варварина и ни подари кораба със съкровищата.
Тя се поклони, поздрави го вежливо, той също й се поклони и тя отвърна на поклона му. После му предложи първата чаша чай, но той възпитано отклони тази чест и така започнаха ритуала. Той я помоли да предложи чашата на Торанага, който отказа и настоя Ябу да я приеме. Накрая, в качеството си на почетен гост, Ябу се остави да го убедят и пое чашата. Хиромацу прие втората, като загрубелите му пръсти трудно удържаха финия порцелан, а другата му ръка плътно обхващаше дръжката на меча, отпуснат в скута му. Торанага прие третата чаша и взе да отпива от чая си, след което всички се отдадоха на природата и започнаха да съзерцават изгрева сред невероятната тишина.
Разкрякаха се чайки. Градът се пробуди с обичайните си звуци. Денят се бе родил.
Садзуко въздъхна с просълзени очи:
— Тази възвишена красота ме накара да се почувствувам като богиня. Толкова жалко, че си отиде завинаги. Нали, господари?
— Да.
Когато слънцето се издигна до средата на хоризонта, тя се поклони и си тръгна. За голяма изненада на Ябу телохранителите също ги оставиха. Сега бяха сами, тримата.
— Много бях поласкан от подаръка ви, Ябу-сан. Беше изключително щедър — целият кораб и съдържанието му — започна Торанага.
— Всичко мое ви принадлежи — отвърна Ябу, силно развълнуван от изгрева. Защо нямам още малко време пред себе си, помисли той. Колко благородно от страна на Торанага! Да ми дари такова великолепно преживяване в последните минути от живота ми. — Благодаря ви за този изгрев.
— Да, с удоволствие ви го подарих. Радвам се, че сте се насладили на подаръка ми така, както аз се насладих на вашия.
Настъпи мълчание.
— Ябу-сан, какво знаете за тайното дружество Амида?