— Сам ли е?
— Не, Мартин, не е — отвърна отец Солди, дребен, добродушен неаполитанец с белязано от едрата шарка лице, който служеше като секретар при Делегата посетител вече тридесет години, двадесет и пет от които в Азия. — Капитан Ферейра се намира при негово високопреосвещенство. Да, паунът е в момента при него. Но негово високопреосвещенство каза веднага да влезеш. Какво се е случило?
— Нищо.
Солди изсумтя и продължи да си подостря перото.
— Нищо значи. Е, така или иначе, скоро ще разбера.
— Вярно — съгласи се Алвито, комуто старецът много допадаше. После се запъти към най-крайната врата. В камината горяха дърва и осветяваха тежките мебели, потъмнели от времето и от грижливото поддържане. Над камината висеше малка картина от Тинторето — Мадона с младенец. Делегатът посетител я бе донесъл със себе си от Рим и Алвито много я харесваше.
— Пак ли си се срещал с англичанина? — извика отец Солди подире му.
Алвито почука на вратата, без да отговори.
— Влез!
Карло дел Аква, Делегат посетител в Азия, личен представител на генерала на езуитите, най-висшият езуит и следователно най-властният човек в Азия, бе освен всичко и най-високият. Ръстът му беше метър и осемдесет и осем, а телосложението му хармонираше прекрасно е тази височина. Робата му бе оранжева, а разпятието — изящно. На беловласата си глава имаше тонзура. Беше неаполитанец, шестдесет и една годишен.
— А, Мартин, влез де, влез — покани го той. Португалският му беше приятно напевен, с лек италиански акцент. — Видя ли се с англичанина?
— Не, ваше високопреосвещенство. Само с Торанага.
— Зле ли са нещата?
— Малко вино?
— Да, благодаря.
— Колко зле? — намеси се Ферейра. Той беше седнал до огъня на кожен стол с висока облегалка — горд като ястреб във военната си униформа и също толкова живописен, капитан на „Нао дел Трато“ — тазгодишния Черен кораб. Беше тридесет и няколко годишен, слаб, дребен, но вдъхващ силен респект.
— Доста зле, капитане. Например едно от нещата, които Торанага каза, беше, че няма защо да се бърза с тазгодишната търговия.
— Търговията очевидно не може да се бави, както впрочем и аз. Трябва да отплавам с отлива — заяви Ферейра. — Доколкото знам, всичко беше уредено преди няколко месеца. — Той започна да ругае и японците, и разпоредбите им, според които всички кораби, дори и техните, трябваше да имат разрешителни за влизане и излизане от пристанищата. — Идиотските нареждания на туземците не бива да ни връзват ръцете. Нали казахте, че срещата била само формална — за да вземете документите.
— Трябваше да бъде, но излезе, че съм се лъгал. Най-добре да обясня…
— Аз трябва незабавно да се прибера в Макао, за да приготвя Черния кораб. През февруари закупихме от кантонския пазар най-хубавите коприни на стойност един милион дуката и ще пренасяме най-малко сто хиляди унции китайско злато. Мислех, че ви е ясно — всички налични пари в Макао, Малага, Гоа, всичко, което търговците и управителите на Макао можаха да вземат на заем, са вложени в тазгодишното начинание. Както впрочем и вашите пари.
— Не по-малко от вас съзнаваме колко е важно всичко да мине гладко — натъртено каза дел Аква.
— Съжалявам, капитане, но Торанага е председател на Съвета на регентите и ние сме длъжни да се обърнем към него — обясни отец Алвито. — Обаче той не пожела да обсъждаме тазгодишната търговия и разрешителните ви. Започна с думите, че не одобрявал убийствата.
— Че кой ги одобрява — учуди се Ферейра.
— Какво има предвид Торанага, Мартин? — разтревожи се дел Аква. — Какви са тия номера? Какво убийство? И какво общо имаме ние с това?
— Каза ми буквално: „Защо вие, християните, искате да убиете моя затворник, лоцмана?“
— Какво?
— Торанага е убеден, че снощното покушение е било насочено срещу англичанина, а не срещу него. И добави, че в затвора е бил направен още един опит да го убият — Алвито говореше с впити във военния очи.
— В какво ме обвинявате, отче — не издържа Ферейра. — В опит за убийство ли? Мен? В крепостта Осака? Та аз съм за пръв път в Япония!
— Значи отричате, че знаете нещо по въпроса?