Отец Алвито свали книгата от лавицата и поглади ласкаво корицата и. Знаеше, че държи в ръцете си уникално произведение на изкуството. Той самият съставяше подобен речник от осемнадесет години, но работата съвсем не беше към края си. Неговият речник обаче щеше да съдържа обяснителни бележки и щеше да е далеч по-подробен — нещо като въведение в Япония и японския език, и той вече знаеше без никакво суетно самохвалство, че ако успееше да го завърши, щеше да е шедьовър в сравнение с книгата на отец Алварес и че ако името му изобщо се запомни с нещо, то ще е заради книгата му и заради Делегата посетител — единствения баща, когото бе имал.
— Искаш ли, синко, да напуснеш Португалия и да се посветиш на служба на бога? — попита го езуитът великан още първия ден, когато се срещнаха.
— Да, отче, много ви моля — отговори той и изви глава нагоре, за да го погледне с искрен копнеж в очите.
— На колко си години, моето момче?
— Не знам, отче — може би десет, а може и единадесет, но мога да чета и пиша — свещеникът ме научи — и съм сам — самичък, нямам никакви роднини…
Дел Аква го взе със себе си в Гоа, оттам в Нагасаки, където постъпи като кандидат послушник в семинарията на езуитите — най-младият европеец в Азия, най-сетне със свое семейство. След това откриха чудната му дарба за езици и му повериха поста на доверен преводач и търговски съветник — отначало на Хирама Тадао, даймио на Хидзен в Кюшу, където се намираше Нагасаки, а след време и на самия тайко. Ръкоположиха го, а по-късно стигна и до четвъртия обет. Този обет беше допълнителен, свръх останалите три — за сиромашество, въздържание и послушание, и се даваше само от избраници езуити — обет за пълно послушание на папата, да му служи като лично оръдие в служба на бога, да отиде навсякъде, където папата лично нареди, да прави всичко, което той поиска от него, да стане като основателя на ордена — войника от баската област Игнаций Лойола — един от специалните лични воини на господа, и да служи вярно на неговия генерал на земята — папата.
Толкова ми провървя, мислеше Алвито. О, господи, помогни ми, за да помогна!
Най-сетне дел Аква се изправи, протегна се и отиде до прозореца. Слънцето се отразяваше в позлатените керемиди на централната кула на замъка. Невероятната изящност на архитектурата даваше превратна представа за непревзимаемата сила на постройката. Кула на злото, нарече я той наум. Колко ли време ще остане да стърчи тук, за да ни напомня за… Нима са изминали само петнадесет… не, седемнадесет години, откак тайко нареди на четиристотин хиляди души да копаят и строят и разори страната, за да изплати строежа — неговия паметник. Ала не изминаха и две години, и крепостта Осака бе готова. Невероятен човек! Невероятен народ! Да. И ето я — непобедима. Освен за пръста божи. Той може да я срути за миг, само да пожелае. Ах, господи, помогни ми да изпълня волята ти.
— Е, Мартин, работа ни чака — Дел Аква започна да се разхожда напред — назад, а гласът му стана твърд и уверен като стъпките му. — Що се отнася до англичанина — ако не го защитим, ще го убият и рискуваме яростта на Торанага да се стовари отгоре ни. Ако успеем да го опазим, той ще се самообеси в най-скоро време. Можем ли обаче да чакаме? Присъствието му представлява голяма опасност за нас и не можем да предвидим каква вреда може да ни нанесе до настъпването на този щастлив ден. Друг начин е да помогнем на Торанага да го премахне. Или най-накрая да го спечелим за католическата вяра.
Алвито примигна.
— Какво?
— Той е интелигентен и знае много за католицизма. А всички англичани дълбоко в себе си са католици. И веднага биха приели отново нашата вяра, ако техният крал или кралица я приемат преди това. Англичаните се отнасят доста небрежно към религията. В момента ни мразят фанатично, но причината е само Армадата. Не е изключено да успеем да го спечелим. Това ще е най-доброто разрешение на въпроса — за възхвала на бога, и освен това ще спасим една еретична душа от вечните мъки, към които се е запътила със сигурна крачка.