Глава двадесета
— Да ме нарекат проклет испанец, ако това не е живот!
Блакторн се беше излегнал по корем гол и блажен като херувим върху дебели рогозки, увит донякъде в памучно кимоно, подпрял главата си с ръце. Момичето плъзгаше ръце по гърба му, масажираше мускулите, галеше кожата, успокояваше духа му и на него му се искаше да замърка от удоволствие. Друго момиче му сипваше саке в миниатюрна порцеланова чашка. Трето стоеше настрана, като резерва, за всеки случай, и държеше в ръце лакиран поднос с бамбукова кошничка, препълнена с пържена риба по португалски, второ шише със саке и клечки за ядене.
— Нан десу ка, Анджин-сан? Какво има, почтени лоцмане? Какво казахте?
— Не мога да го кажа на Нихон-го, Рако-сан — усмихна, се той на момичето, което му предлагаше саке. После посочи чашата. — Това как се казва? Намае ка?
— Сабадзуки. — Тя изговори думата три пъти, а той я повтаряше след нея. Другото момиче, Аса, му предложи риба, но той поклати глава отрицателно. — Ийе, домо. Не, благодаря — защото не знаеше как да каже „сит съм“. Опита се обаче да го изрази с „не гладен сега“.
— А! Има хара нете уа орану — обясни Аса.
Той повтори фразата няколко пъти и трите се засмяха на произношението му, но той упорствува, докато не сполучи. Никога няма да го науча този език, отчая се Блакторн за кой ли път вече. Няма нищо общо с английския или дори с латинския или португалския.
— Анджин-сан — Аса отново му поднесе таблата. Той поклати глава и посочи стомаха си. Но прие още малко саке. Соно, момичето, което му масажираше гърба, спря да го разтрива и той взе ръката й, постави я на врата си и се престори, че пъшка от удоволствие. Тя разбра и продължи масажа.
Всеки път, щом той изпразнеше чашата, някое от момичетата бързаше да му я напълни. По-полека, каза си той, това е вече третото шише и топлината се разлива чак до връхчетата на пръстите ми.
Трите момичета — Аса, Соно и Рако — се появиха призори и му сервираха чай, който, както му беше обяснил фра Доминго, се наричал още тее по китайски и бил любимото питие на китайци и японци. Сънят му беше неспокоен след инцидента с убиеца, но горещият ароматен чай го ободри и възвърна силите му. Донесоха също и малки горещи хавлиени кърпи, навити на рула, държани на пара и леко парфюмирани. Той не знаеше какво да ги прави и Рако — най-главната от трите момичета — му показа как да си избърше с тях лицето и ръцете.
След това го придружиха, както впрочем и четиримата самураи които го пазеха неотлъчно, до горещите бани в най-отдалечения край на тази част от крепостта и го предадоха на прислужничките в банята. Четиримата самураи стоически се потиха, докато го къпеха, подстригваха му брадата, миеха му косата и масажираха тялото му.
След всичко това той се почувствува като нов. Дадоха му чисто памучно кимоно до коленете, чисти таби и момичетата отново го поеха. Заведоха го в някаква стая, където чакаха Кири и Марико. Марико го осведоми, че Торанага-сама бил решил да изпрати Анджин-сан в една от провинциите си още през следващите няколко дни, за да възстанови силите си, и че Торанага-сама бил много доволен от него и той нямало за какво да се безпокои, защото Торанага-сама лично щял да се погрижи за всичко, свързано с него. Би ли започнал Анджин-сан да рисува обещаните карти с материали, които тя щяла да му предостави на разположение? В най-скоро време щели да последват нови срещи с господаря и господарят бил обещал да отговори на всички въпроси, които Анджин-сан пожелаел да му зададе. Торанага-сама имал силното желание Анджин-сан да научи всичко за японците както той самият би искал да узнае всичко за външния свят, за управляването на корабите и морското дело. След това отведоха Блакторн при лекаря. За разлика от самураите лекарите бяха подстригани късо и без опашки.
Блакторн мразеше лекарите и се боеше от тях. Но този беше различен: любезен и невероятно чист. Повечето европейски лекари бяха и бръснари — груби, въшливи и кирливи като всички останали. А този пипаше внимателно, взираше се любезно в него, държа китката му в ръката си, за да напипа пулса, надзърта в очите, устата и ушите му, почуква го по гърба, коленете и ходилата и целият му маниер и допир навяваха спокойствие.
А европейските лекари само те караха да си покажеш езика и питаха къде те боли, след което ти пускаха кръв, за да я пречистят от мръсотиите, които се просмукват в нея от червата.
Блакторн ненавиждаше да му пускат кръв и да го пречистват, защото всеки път се чувствуваше по-зле, отколкото преди лечението. Но този лекар нямаше нито скалпел, нито легенче за кръвта, нито смърдеше на гадна химическа воня, която обикновено се носеше от лекарите, така че Блакторн си отпусна сърцето и душата и се остави спокойно в ръцете му.