Той нарочно погледна надолу към дневниците, поставени пред Торанага. Проследи с очи как Торанага ги взе и пусна на сигурно място в ръкава на кимоното си.
— Ах, да, Цуку-сан — продължи великият даймио със зловещ и същевременно изморен глас. — По въпроса за новия варварин — пирата. Врагът на вашата страна. Очаква се в най-скоро време да заприиждат масово. Можем да ги обезкуражим, но можем и да ги насърчим — както впрочем и този пират. Не мислите ли?
Отец Алвито разбра, че вече получиха всичко. Дали да поискам главата на Блакторн върху сребърен поднос, като главата на свети Йоан Кръстител, за да сключим най-после споразумението? Да му поискам ли разрешение да построим катедрала в Йедо или дори вътре в очертанията на крепостта Осака? За пръв път в живота си усети, че се носи без компас в мечтите си за власт.
Та ние не искаме повече от онова, което ни се предлага! Ех, защо не мога още сега да сключа споразумението! Ако зависеше само от мен, бих рискувал. Познавам Торанага и бих заложил на него. Ще се закълна, че ще опитам, и ако Оноши и Кияма не склонят, ще ги отлъча, само и само да получа тези облаги за майката църква. Две души срещу десетки, дори стотици хиляди, милиони! Смятам, че е справедливо. Бих казал веднага: да, да да — за прослава на господа. Ала аз нищо не решавам и ти много добре го знаеш. Аз съм само пратеник, а част от посланието ми…
— Трябва ми помощ, Цуку-сан, и то незабавно.
— Ще направя всичко, което е по силите ми, Торанага-сама. Обещавам ви.
Торанага отсече:
— Ще чакам четиридесет дни. Четиридесет дни! Алвито се поклони. Забеляза, че Торанага отвърна на поклона му по-ниско от обикновеното, почти както се кланяше на самия тайко. Свещеникът стана разтреперан. Навън в коридора ускори крачки.
Торанага го проследи с поглед от амбразурата как прекосява градината, далече долу. Вратата леко се плъзна встрани, той изруга телохранителите и им нареди да го оставят сам. Не откъсваше очи от Алвито, който мина през укрепената врата, после през предния двор, докато накрая се изгуби в лабиринта от вътрешни стени.
След което Торанага се заусмихва в самотната си тишина. Запретна кимоното си и се впусна в бърз танц — „хорнпайп“.
Глава двадесет и първа
Веднага след залез слънце Кири заслиза нервно по стълбите, придружена от две прислужнички, и се запъти към покритата носилка със спуснати перденца, поставена до малката къщичка в градината Върху кимоното си бе наметнала огромна пелерина — която я правеше още по-пълна, а на главата си имаше голяма широкопола шапка, завързана под брадичката.
Садзуко търпеливо я чакаше на верандата. До нея стоеше Марико. Блакторн се бе облегнал на стената, близо до голямата порта. Беше с кафяво кимоно, чорапи таби и военни сандали. В предния двор зад портата се беше строил в стегнати редици ескортът им от шестдесет тежко въоръжени самураи, всеки трети от които държеше по един факел. Оглавяваше ги Бунтаро, съпругът на Марико — нисък, набит мъж, почти без врат. Той тихо разговаряше с Ябу. И двамата бяха в железни брони, с преметнати през рамо лъкове и колчани, а Бунтаро носеше на главата си рогат военен шлем. Носачите търпеливо бяха наклякали недалеч от многобройния багаж и дисциплинирано мълчаха.
Лекият свеж ветрец обещаваше топло лято, но никой не му обръщаше внимание освен Блакторн, макар че дори и той усещаше напрежението, което ги обкръжаваше. Освен това забеляза, че всички, с изключение на него, бяха въоръжени.
Кири се приближи до Садзуко.
— Не бива да стоите на течение, Садзуко-сан, ще настинете. Мислете за детето! Тези пролетни нощи са все още много влажни.
— Не ми е студено, Кири-сан. Нощта е много приятна.
— Всичко наред ли е?
— Да, всичко е наред.
— Ах, как не ми се тръгва!
— Няма защо да се безпокоите — обади се Марико и се приближи до тях. Тя носеше подобна широкопола шапка, но нейната беше ярка, докато на Кири беше в тъмен цвят. — Ще видите колко ще ви е приятно да се завърнете в Йедо. Господарят ще се присъедини към нас само след няколко дни.
— Кой може да каже нещо за утрешния ден, Марико-сан?
— Утрешният ден е в божиите ръце.
— Утре денят ще бъде прекрасен, а ако не е, какво от това? — каза Садзуко. — Кой го е грижа за утрешния ден? Сега ми е приятно и това е най-важното. Вие сте чудесна, Кири-сан, и много ще ни липсвате. И вие, Марико-сан. — Тя погледна към портата и вниманието й се отвлече за миг, защото Бунтаро се бе разкрещял на един от самураите, за гдето си изтървал факела.