Мечът на стареца беше измъкнат на пет сантиметра от ножницата и никой не беше сигурен дали за да отсече с един замах главата на Ишидо, ако започне схватката, или главата на сина си, ако насочи стрелата. На всички беше известно, че бащата и синът не хранеха топли чувства един към друг — само взаимно уважение към жестокостта си.
— Е, сине, какво ще кажеш за началника на охраната на наследника?
По лицето на Бунтаро се стичаше пот. Но той направи крачка встрани и отпусна тетивата. И все пак остави стрелата в лъка.
Ишидо неведнъж бе наблюдавал как Бунтаро стреля по време на състезания с лък. От двеста крачки разстояние изстрелваше и шестте стрели още преди първата да се е забила в мишената — и шестте право в целта. Той с удоволствие би наредил на Сивите веднага да нападнат и унищожат тези двамата — баща и син — както и всички останали. Но много добре знаеше, че само един глупак би постъпил по този начин — да започне от тях, а не от Торанага, пък и кой знае, може би когато войната наистина започне, Хиромацу ще се изкуши да зареже Торанага и да премине на негова страна? Очиба-сама спомена, че би направила предложение на Железния юмрук, когато се предостави подходящ момент. Кълнеше се, че той никога не би се опълчил срещу наследника, че ще го склони да премине на нейна страна и дори ще го убеди да убие Торанага и по този начин да се избегне конфликтът. Как ли го държи в ръцете си, каква ли негова тайна знае — отново и отново се питаше Ишидо. Той бе наредил на Очиба да напусне Йедо, ако е възможно, още преди да започне заседанието на регентите. Животът й няма да струва и оризово зрънце, след като отнемат на Торанага властта — нещо, на което се съгласиха и четиримата регенти. Отнемане на властта и незабавно сепуку, а ако трябва и насила. Успее ли Очиба да избяга — добре, ако ли не — голяма работа! След осем години наследникът и без нея ще започне да управлява.
Той мина през портата и влезе в градината, придружен от Хиромацу и Ябу. С него останаха само петима телохранители. Учтиво се поклони на Кирицубо и й пожела приятен път. След това доволен, че всичко е минало както трябва, той се обърна и си тръгна заедно с хората си.
— Най-добре е да потегляте вече, Ябу-сан — тихо каза Хиромацу. — Този оризов червей няма да ви безпокои повече.
— Да, веднага тръгваме.
Кири избърса с кърпичка потта от челото си.
— Той е зъл ками. Боя се за нашия господар. — И тя се разплака. — Не искам да тръгвам!
— Нищо лошо няма да се случи на Торанага-сан. Обещавам ви — увещаваше я Хиромацу. — Трябва да тръгнете. Още сега.
Кири се опита да заглуши хълцането си и спусна плътната воалетка, която висеше от периферията на шапката й.
— Ах, Ябу-сама, бихте ли придружили лично Садзуко-сан до горе? Моля ви.
— Разбира се.
Садзуко се поклони и тръгна да се прибира, следвана от Ябу. Тя се затича нагоре по стълбите, но на предпоследното стъпало се препъна и падна.
— Детето — изпищя Кири.
Всички бяха вперили погледи в падналото момиче.
Марико се втурна към нея, но Ябу я изпревари и я вдигна на ръце. Тя беше само изплашена.
— Нищо ми няма — успокои ги тя задъхана. — Не се безпокойте, добре съм. Много глупаво беше от моя страна.
След малко Ябу се върна в двора и се приготви за тръгване.
Марико също се върна успокоена. Блакторн оглеждаше градината.
— Какво има? — попита го тя.
— Нищо. Какво извика Кирицубо-сан?
— „Детето!“ Садзуко-сан е бременна — поясни тя. — Всички се изплашихме, че падането може да и навреди.
— Детето на Торанага-сама ли е?
— Да.
Марико погледна назад към носилката. Кири се беше настанила вътре и през прозиращите перденца се виждаше как оправя воалетката на шапката си. Горката жена, съжали я Марико, защото знаеше, че тя просто се опитва да скрие сълзите си. И аз на нейно място не бих искала да оставя господаря си.
Погледът й отново се прехвърли върху Садзуко, която им махаше от най-горното стъпало, преди да влезе вътре. Желязната порта се затвори след нея. Звънна така, сякаш предвещава нечия гибел, помисли Марико. Дали ще ги видим пак някога?
— Какво искаше Ишидо? — продължи да пита Блакторн.
— Той… не знам точната дума. Проверяваше… обикаляше крепостта за проверка, без предупреждение.
— Защо?
— Защото е комендант на крепостта.
Не й се искаше да му разкрива истината. Някъде в началото на колоната Ябу даваше команди на висок глас. Най-сетне потеглиха. Марико се качи в носилката си, но остави перденцата дръпнати. Бунтаро направи знак на Блакторн да отстъпи встрани и той се подчини.
Изчакаха да мине носилката на Кири. Блакторн се взря в неясната фигура, увита в широк плащ, и дочу сподавеното й хлипане. Двете прислужнички Аса и Соно вървяха до нея с изплашен вид. После хвърли последен поглед назад. Хиромацу стоеше самотен до малката къщичка в градината, облегнат на меча си. В следващия миг градината се скри от взора му, защото самураите затвориха огромната укрепена порта. Дървената греда, която служеше за резе, падна в улея си. Стражите се бяха изтеглили и в двора не се виждаше нито един Кафяв. Всички бяха на крепостната стена.
— Какво става? — не се стърпя Блакторн.
— Не ви разбирам, Анджин-сан.
— Имам чувството, че са едва ли не в обсадно положение и че Кафявите и Сивите са от два различни лагера. Неприятности ли се очакват?
— Ах, много се извинявам. Тук е прието вратите да се затварят през нощта — отговори Марико.
Носилката и потегли и той тръгна след нея, а Бунтаро и ариергардът ги последваха. Блакторн не откъсваше поглед от носилката пред него, от полюляващата се походка на носачите и неясната фигура зад перденцата. Беше силно развълнуван, макар че се опитваше да го прикрие. Когато Кирицубо изпищя внезапно, той погледна към нея. Очите на всички останали бяха вперени в падналото на стълбите момиче. Инстинктивно и той щеше да погледне натам, но в същия момент Кири с учудваща за дебелината си бързина се стрелна в малката градинска къщичка. В първия миг той помисли, че му се привижда нещо, защото в нощния мрак тъмните й дрехи и шапката с воала я правеха почти невидима. Той видя как тя изчезна за миг, веднага се появи отново, втурна се към носилката, бързо се качи и дръпна пердетата. За секунда погледите им се срещнаха. Беше Торанага.