— Мисля, че можем да тръгваме, капитане. Ще оставим тук няколко души и Марико-сан, а те ще ни настигнат, щом варваринът дойде на себе си.
— Много съжалявам, Ябу-сан, но се налага да ги изчакаме. Наредено ми е да ви придружа, докато сте в пълна безопасност на галерата, но не на две части.
Всички сведоха погледи към Блакторн, който се задави от виното.
— Благодаря — изграчи той дрезгаво. — В безопасност ли сме? Кой друг знае за…
— В безопасност сте — прекъсна го тя натъртено. Беше обърната с гръб към капитана и го предупреди строго с очи да внимава какво говори. — Вече сте добре, Анджин-сан, и няма за какво да се тревожите. Разбрахте ли? Имахте нещо като припадък. Огледайте се само и ще видите — всичко е наред.
Блакторн така и направи. Видя капитана и Сивите и всичко му стана ясно. Силите му, подпомогнати от виното, бързо се възстановяваха.
— Извинете ме, сеньора. Предполагам, че просто съм се паникьосал. Сигурно вече остарявам. Често имам такива припадъци и след това нищо не си спомням. Много ми е изморително да говоря на португалски. — И приключи на латински: — Разбирате ли?
— Да, много добре.
— По-лесен ли ви е този език?
— Може би.
Тя въздъхна е облекчение, щом разбра, че на него му е ясно колко трябва да внимават. Минаването на латински бе за предпочитане, защото за японците този език беше крайно непонятен и много трудно го учеха. Само няколко души в цялата империя знаеха горе-долу латински, но те до един бяха учили при езуитите главно с цел да станат свещеници. Тя беше единствената жена в Япония, която можеше да чете, пише и говори на португалски и латински.
— Кой друг знае за „опасностите“?
— Съпругът ми и този, който ни води.
— Сигурна ли сте?
— И двамата ясно дадоха да се разбере.
Капитанът на Сивите се размърда неспокойно и каза нещо на Марико.
— Пита дали сте все още опасен, дали да ви завърже краката и ръцете. Казах, че вече сте се оправили.
— Да — каза той и отново мина на португалски. — Често имам такива припадъци. Подлудявам, ако някой ме удари по лицето. Извинявам се. После не си спомням изобщо какво съм правил. Това е пръстът божи.
Капитанът бе съсредоточил вниманието си върху устните му и той си каза: пипнах ли те, мръсно копеле? Сто на сто разбираш португалски.
Прислужницата Соно слушаше нещо с ухо, долепено до завесата. После се приближи до Марико.
— Извинете, Марико-сама, но господарката ме пита дали лудият е вече добре, за да продължим? Моли да му отстъпите вашата носилка, защото тя е на мнение, че трябва да бързаме да хванем отлива. Неприятностите, причинени от лудия, много я разстроиха, но понеже знае, че лудостта е от боговете, тя ще се моли за неговото здраве и щом се качим на кораба, лично ще му даде от нейните лекарства.
Марико преведе.
— Да, вече съм добре.
Блакторн стана и се олюля. Ябу излая някакво нареждане.
— Ябу-сан каза да се качите в носилката, Анджин сан. — Когато той се опита да протестира, Марико само се усмихна. — Аз съм много силна, не се безпокойте за мен. Ще вървя до вас, за да можем да разговаряме, ако желаете.
Помогнаха му да се качи и колоната веднага потегли. Лекото полюляване го успокои и той се отпусна назад, изтощен до крайност. Изчака капитанът на Сивите да са изтегли начело на колоната и прошепна на латински:
— Този центурион със сигурност разбира другия език.
— Да. Но се боя, че разбира и малко латински — прошепна Марико също толкова тихо. — Вие сте много храбър човек — добави тя след кратка пауза. — Благодаря ви, че го спасихте.
— Вие сте по-смела от мен.
— Не, просто бог ме подхвърли на пътя ви и по този начин можах да ви бъда от полза. Благодаря ви още веднъж.
Нощният град представляваше приказна гледка. Богатите къщи бяха накичени с множество пъстроцветни фенери, газови лампи и свещи, окачени над портите и в градините, а тънките стени нежно прозираха. Дори и бедните къщи бяха омекотени от полупрозрачните паравани и стени от навосъчена хартия. Пешеходците, носачите на кага и конните самураи също си осветяваха пътя с фенери.
— Лампите ни горят газ, но се осветяваме също и със свещи, макар че повечето хора си лягат, щом падне нощта — обясни Марико, докато минаваха през криволичещите, с безброй завои улици на града. Пешеходците, които им попадаха на пътя, се кланяха, а най-бедните коленичеха и така изчакваха да мине колоната. Морето блестеше на лунната светлина.