— И при нас е същото. А на какво готвите? Печките ви дърва ли горят?
Блакторн се усещаше вече достатъчно силен, но тя отказа да си сменят местата и затова той лежеше отпуснат и се наслаждаваше на свежия въздух и приятния разговор.
— Използуваме мангали с дървени въглища. Храната ни е различна от вашата и затова приготвянето й е по-просто. Ориз, риба, най-често сурова или на скара, с пикантен сос и туршия, а понякога и малко супа. Никакво месо — никога. Ние сме много пестеливи в храненето си и нямаме друг избор, защото обработваемата ни земя е малко — около една пета част от цялата ни територия — а сме многоброен народ. Смятаме скромното ядене, дори по отношение на количеството, за голяма добродетел.
— Вие сте много смела и аз ви благодаря. Стрелите не полетяха, защото ме защитихте откъм гърба.
— Всичко е божия воля.
— Вие сте не само смела, но и много красива.
Тя замълча. Никой не ме е наричал красива, помисли си, никой!
— Не съм нито смела, нито красива. Красиви са мечовете. Красива е честта.
— И смелостта е красива, а вие притежавате огромна смелост.
Марико отново не отговори нищо. Припомняше си утрото, лошите си мисли и думи. Как е възможно един човек да бъде тъй смел и същевременно тъй глупав, тъй нежен и в същото време жесток, толкова сърдечен и така отблъскващ? Анджин-сан прояви невиждана храброст, като отклони вниманието на Ишидо от носилката, показа се безкрайно умен и проницателен, щом се сети да се престори на луд и да измъкне Торанага от клопката. Колко е мъдър нашият господар, как добре е замислил бягството си! „Внимавай, Марико, не мисли за този чужденец, мисли само за господаря си. Спомни си колко е грешен и обуздай влажната топлина в слабините си, каквато не си усещала никога преди — топлината, за която говорят куртизанките и която е описана в книгите.“
— Вие също сте безкрайно смел — каза тя най-сетне и обърна на португалски. — Много се изморявам, като говоря на латински.
— В училище ли сте го учили?
— Не, Анджин-сан, по-късно. След като се омъжих, живях доста време в най-северния край на страната. Бях сама, ако не се смятат прислужниците и селяните, а единствените книги наоколо бяха на португалски и латински — граматики, религиозни книжлета и Библията. Като учех езиците, времето минаваше бързо и приятно. Бях много щастлива.
— Къде беше съпругът ви?
— На война.
— Колко време бяхте сама?
— Една наша поговорка казва, че времето може да е като скреж или мълния, или сълза, или обсада, или буря, или залез, или дори като скала.
— Мъдра поговорка. Португалският ви е много добър, сеньора. Както впрочем и латинският ви, Говорите по-добре и от мен.
— Какъв ласкател сте, Анджин-сан.
— Говоря хонто!
— Хонто е хубава дума. Хонто е, че един ден в селото дойде християнски свещеник. Двамата с него бяхме като изгубени души. Той живя там четири години и много ми помогна. Радвам се, че говоря добре. — В гласа и нямаше капка суетност. — Баща ми настояваше да уча чужди езици.
— Защо?
— Казваше, че трябва да познаваме дявола, с когото ни предстои да се борим.
— Мъдър човек.
— Не, никак дори.
— Защо?
— Един ден ще ви разкажа цялата история. Много е тъжна.
— Защо останахте сама една скала време?
— Не искате ли да си починете? Предстои ни дълъг път.
— А вие не искате ли да се качите в носилката? — Той отново понечи да стане, но тя поклати глава.
— Не, благодаря, останете в носилката. Приятно ми е да вървя.
— Но защо не желаете да разговаряме повече?
— Ако ви е приятно, ще разговаряме. Какво желаете да чуете?
— Защо сте били сама една скала време?
— Съпругът ми ме отпрати. Бях го оскърбила. Имаше пълно право да постъпи по този начин. Стори ми чест, като не се разведе с мен. След това ми стори още по-голяма чест, като прие мен и сина ни обратно при себе си. — Марико го погледна. — Синът ни е сега на петнадесет години. Аз съм всъщност една стара жена.
— Не ви вярвам, сеньора. Това също е хонто. На колко години се омъжихте?
— Нашата поговорка гласи: възрастта е като скреж или обсада, или залез, понякога дори като скала. — Тя се засмя.
Всичко, което върши, е тъй грациозно, мислеше той, запленен от присъствието й.