Колоната се придвижваше през града по посока към морето. Видя Ябу, който вървеше в крак с останалите, а веднага ушите му се изпълниха с писъците на Питерзоон. „Едно по едно“ — прошепна си той.
— Да — продължи Марико — сигурно не ви е лесно. Нашият свят е толкова различен от вашия. Много различен, но и много мъдър. — От мястото си тя виждаше смътната фигура на Торанага в предната носилка и благодари на бога още веднъж за благополучното му спасение. Как да обясня на варварина какво представляваме, как да го поздравя за мъжественото му поведение? Торанага и бе наредил да му дава обяснения, но как? — Нека ви разкажа една история, Анджин-сан. Когато бях съвсем млада, баща ми служеше като военачалник при един даймио на име Города. По него време Города не беше великият диктатор, а просто един даймио, който все още се бореше за власт. Баща ми покани този Города и главните му васали на пиршество. И през ум не му минало, че няма достатъчно пари да купи нужната храна, саке, лакирани съдове и татами за едно такова високопоставено посещение. Не мислете, че майка ми беше лоша домакиня. Дори напротив. Всички доходи на баща ми обаче отиваха за издръжка на собствените му васали самураи, и макар че той официално можеше да издържа само четири хиляди воини, тя с цената на самоотвержено пестене и стопанисване успяваше да му набавя средства за пет хиляди и триста души, с който той влизаше в бой за прослава на своя господар. Ние, семейството — майка ми, петте му наложници, моите братя и сестри — едва имахме какво да ядем. Но какво значение имаше това? Баща ми и воините му имаха най-доброто оръжие, най-прекрасните коне и можеха да се сражават безстрашно за господаря си. Да. За пиршеството нямаше достатъчно пари и затова майка ми отиде при перукерите в Киото и им продаде косата си. Още помня косата и — като струяща тъмнина, която се спускаше чак до петите и. Но тя я продаде. Перукерите я отрязаха още същия ден и й дадоха една евтина перука, ала тя можа да купи всичко необходимо и спаси честта на баща ми. Неин дълг беше да плаща сметките и тя плати. Изпълни дълга ей. За нас дългът е преди всичко.
— Какво каза баща ви, като научи истината?
— Какво друго, освен да й благодари? Неин дълг бе да намери пари и да спаси честта му.
— Трябва много да го е обичала.
— Думата „любов“ е християнска. Понятието любов е християнско, християнски идеал. Ние нямаме такава дума в този смисъл, в който вие я използувате. Дълг, вярност, чест, уважение, желание — това са думите и мислите, които имаме и от които се нуждаем. — Тя го погледна и отново изживя момента, когато той спаси Торанага, а по този начин и нейния съпруг. Никога не забравяй, че ако не беше този човек, те и двамата щяха да загинат в капана, в който попаднаха. Огледа се да провери дали няма някой наблизо. — Защо го сторихте?
— Не знам. Може би защото… — Той замълча. Можеше да даде толкова много отговори: защото Торанага беше безпомощен и не ми се искаше да ме насекат на парчета… защото, ако го откриеха, и ние щяхме да си изпатим в общата бъркотия… защото знаех, че освен мен никой друг не го е видял и единствено аз можех да направя някакъв опит… защото не ми се умираше — прекалено много неща съм намислил да направя през живота си, а Торанага е единственият, който може да ми върне кораба и свободата… Но вместо всичко това отговори на латински. — Защото Той е казал: кесаревото кесарю.
— Да — съгласи се тя и добави на същия език. — И аз това исках да кажа. Божието богу, кесаревото кесарю. И при нас е така. Бог си е бог, а императорът е негов пряк наследник. Кесарю трябва да се отдаде дължимото. — И трогната от разбирането, което той прояви, и топлотата в гласа му, додаде: — Вие сте мъдър. Понякога си мисля, че разбирате повече, отколкото показвате.