Дали тайко живее в Яемон? Живее или не, Яемон е законният му наследник.
Торанага с усилие на волята си откъсна поглед от крепостта, зави зад един ъгъл и навлезе в лабиринт от малки улички. Най-сетне спря до някаква доста очукана врата, на която беше издълбана риба. Потропа по определен начин и вратата бързо се отвори. Щом го видя, облеченият в парцали самурай му се поклони.
— Господарю?
— Вземи хората си и ме следвай — нареди Торанага и пак тръгна напред.
— Веднага, господарю.
Макар самураят да не беше в кафява униформа, а само в дрипите на ронин, той беше от елитните тайни войски на Торанага, вкарани в Осака за такъв именно спешен случай. Петнадесет души, облечени по същия начин, но всички въоръжени великолепно, веднага го последваха и образуваха авангард и ариергард, докато друг един се затича да извести останалите тайни войски. Скоро Торанага се придружаваше от петдесет души, а други сто му прикриваха фланговете. При нужда на зазоряване можеше да има на разположение още хиляда. Той се поуспокои и намали крачка, защото усети, че лоцманът и жената са вече на края на силите си. А му трябваше да бъдат силни.
Торанага стоеше в сянката на склада и изучаваше галерата, кея и крайбрежието. До него стояха Ябу и един самурай. Останалите чакаха в плътна маса сто крачки зад тях, в една от уличките.
На стотина метра от трапа на галерата се виждаше отряд от сто Сиви, върху площадка добре утъпкана земя, което ги предпазваше от всякакво неочаквано нападение. Самата галера беше обърната с широката си страна към брега, завързана за яки стълбове, закрепени здраво за каменния кей, който се простираше на стотина крачки навътре в морето. Греблата бяха грижливо прибрани и по палубата се мяркаха множество моряци и военни.
— Наши ли са или техни? — тихо попита той.
— Прекалено са далеч, не се вижда добре — отговори Ябу.
Имаше прилив. Зад галерата пристигаха и излизаха в открито море рибарски лодки, ярко осветени от фенери, които им служеха едновременно и за сигнални лампи, и за примамване на рибата. На север, покрай брега, се виждаха няколко реда изтеглени на пясъка рибарски лодки с всякакви размери. Петстотин стъпки по на юг, покрай втория каменен кей, бе пуснала котва португалската фрегата „Санта Тереза“. Тълпи носачи забързано товареха бъчви и бали, като си светеха с факли. Наблизо се виждаше още една голяма група Сиви. Това беше в реда на нещата, тъй като според закона всички португалски и изобщо чуждестранни кораби трябваше да бъдат под постоянно наблюдение. Само в Нагасаки португалските кораби можеха да се движат свободно.
Ако имаше начин и там да затегнем предпазните мерки, бихме спали много по-спокойно, помисли си Торанага. Но можем ли да ги изгоним и пак да търгуваме активно с Китай? Ето в какъв капан ни вкараха южните варвари и няма измъкване от него, поне докато християнските даймио владеят Кюшу и имаме нужда от свещениците. В най-добрия случай можем да действуваме като тайко. Даваш на варварите малко, правиш се, че ще им го отнемеш, опитваш се да блъфираш и през цялото време знаеш, че без търговията с Китай животът ни ще стане невъзможен.
— С ваше разрешение, господарю, бих атакувал незабавно — прошепна самураят.
— Съветвам ви да не правите това — намеси се Ябу. — Не знаем дали хората ни са на кораба. Освен това не е изключено наоколо да има скрити хиляда души. Онези там — посочи той към Сивите около португалския кораб — онези ще вдигнат тревога. Няма да успеем да завземем кораба и да излезем в открито море — ще ни препречат пътя. Трябват ни поне десет пъти повече хора.
— Генерал Ишидо ще научи всеки момент — настоя самураят. — И из Осака ще плъзнат врагове като мухи след тежък бой. Аз имам на разположение общо сто и петдесет души. Напълно достатъчно.
— Няма да се оправим, ако гребците ни не са готови на веслата. По-добре да отклоним по някакъв начин вниманието на Сивите там и ако има други, скрити някъде, както и на онези — посочи Ябу към фрегатата.
— Как да им отклоним вниманието — попита Торанага.