— Ако капитанът на Сивите не беше застанал пред вас, първата стрела щеше да ви прониже — каза той.
— Щеше да прониже вас — уверено го поправи тя. — Но вие наистина ми спасихте живота, като ме съборихте на земята.
И като я гледаше, сега той си помисли, че не би искал да и се случи нещо лошо.
— Нека отида сам със самураите, Марико-сан. Останете тук, моля ви.
— Това е невъзможно, Анджин-сан.
— Тогава искам нож. Или по-добре — два.
Тя предаде молбата му на Торанага и той се съгласи. Блакторн пъхна един нож в пояса си, под кимоното, а втория завърза с парче коприна, което откъсна от кимоното си, с дръжката надолу, към вътрешната страна на ръката си, близо до китката.
— Моят господар пита дали всички англичани носят ножове в ръкавите си по този начин.
— Не. Но много от моряците го правят.
— При нас това не е обичайно — нито пък при португалците.
— Най-доброто място за ножа е ботушът. Тогава можете много да направите с него, и то мълниеносно. При нужда, разбира се.
Тя преведе това и Блакторн забеляза внимателните погледи на Торанага и Ябу и долови, че не им е приятно, дето е въоръжен. Това е добре. Ще гледам да задържа ножовете.
Той отново се замисли за Торанага. След като нападението приключи и Сивите бяха избити, той му благодари чрез Марико пред всички Кафяви за неговата „вярност“. И нищо повече — нито обещания, нито ангажименти, нито награди. Но Блакторн вече знаеше, че всичко това ще последва по-късно. Старият монах му беше казал, че верността е единственото нещо, което те възнаграждават. „Вярност и изпълнен дълг, сеньор. Това бушидо е издигнато в култ при тях. Както ние отдаваме живота си в името на господа, неговия благословен син Христос и божията майка Мария, така тези животни си дават живота за своите господари и умират като псета. Помнете, сеньор, за собственото си добро помнете — те са животни!“
Не, не са животни, мислеше Блакторн. И много други неща, които ми каза, отче, се оказаха неверни и са само фантастични преувеличения.
Той се обърна към Марико:
— Трябва да уговорим някакъв знак дали корабът е безопасен, или не е.
Тя отново преведе.
— Торанага-сама каза, че един от войниците ще свърши тази работа.
— Не намирам за много уместно да се изпраща жена да върши мъжка работа.
— Имайте търпение с нас, Анджин-сан, моля ви. Няма никаква разлика между мъжете и жените. Като самураи жените са равни на мъжете. А тази работа приляга много повече на една жена.
Торанага и каза нещо.
— Готов ли сте, Анджин-сан? Трябва да тръгваме.
— Планът е лош и опасен и до гуша ми дойде да бъда в ролята на жертвата, но съм готов.
Тя се засмя, поклони се още веднъж на Торанага и се втурна да бяга. Блакторн и шестимата самураи хукнаха подире й. Тя беше много бърза и той не можа да я настигне. Завиха зад ъгъла и излязоха на откритата площадка. Никога не се беше чувствувал тъй гол и беззащитен. Още щом се появиха, Сивите ги зърнаха и се втурнаха да ги пресрещнат. Скоро ги обградиха и Марико започна задъхано да им обяснява нещо, а самураите също говореха възбудено и сочеха назад. Той реши да се присъедини към общата суматоха и заломоти припряно на смесица от португалски, английски и холандски, правеше им жестове да бързат и добре, че нямаше нужда се да преструва на запъхтян. Опита се да види какво е положението на кораба, но не можа да различи нищо определено, само множество глави, стърчащи до трапа. Много от главите бяха с бръснати самурайски темета, но сред тях имаше и моряци; за жалост не можа да разпознае цвета на самурайските кимона.
Изотзад го заговори забързано някакъв Сив и той са обърна да му каже, че не разбира японски, но да тича ей натам, нагоре по улицата, където проклетата битка е още в разгара си.
— Уакаримасу ка? Разкарай си задника оттук! Уакаримасу ка? Сражението е ей там!
Марико пламенно убеждаваше старшия офицер на Сивите. Той се върна при кораба и издаде заповеди на висок глас. Оттам веднага се изсипаха не по-малко от сто самураи, все Сиви. Един от тях бе изпратен незабавно да повика на помощ и другите, които охраняваха португалския кораб. Като остави десет души на пост при трапа, офицерът поведе останалите бегом към улицата, която завиваше от пристанището нагоре, към града.