Бунтаро остана сам на кея, загледан в приливите и отливите на битката. Подкрепленията на Сивите прииждаха непрекъснато, сега към тях се присъединиха и конници и му стана ясно, че всеки момент вълноломът ще бъде погълнат от Сивите. Той обхвана с поглед севера, запада и юга. После обърна гръб на боя и се запъти към края на кея. Галерата беше вече на безопасно разстояние — на около седемдесет метра от брега — и чакаше. Рибарските лодки отдавна бяха избягали възможно най-далече от двете страни на пристанището, а светлините им приличаха на котешки очи в нощта.
Застанал на ръба на кея, Бунтаро си свали шлема, лъка, колчана и ризницата и ги постави до ножниците. Оголените мечове сложи отделно, настрани. После се съблече до кръста, взе си вещите и ги изхвърли в морето. Подържа големия си меч в ръце, сякаш го изучаваше с благоговение, и го метна е всички сили навътре, към дълбокото. Тъй потъна почти без плисък.
Поклони се тържествено на галерата, на Торанага, който веднага се качи на квартердека, за да вижда по-добре, и също се поклони. После коленичи и грижовно постави късия си меч върху камъните пред себе си. Лунната светлина ярко се отрази от острието. После застана неподвижен, сякаш се молеше, с лице към галерата.
— Ама какво чака, дявол да го вземе — промърмори Блакторн. Неогласяна от ударите на барабана, галерата беше притихнала зловещо. — Защо не скочи да плува?
— Приготвя си сепуку. — Наблизо бе застанала Марико, облегната на ръката на някакво младо момиче.
— Господи, Марико, зле ли ви е?
— Добре съм.
Тя почти не го слушаше, лицето и беше изпито, но прекрасно.
Лявата и ръка бе омотана до рамото с груба превръзка. Ръкавът беше разцепен и от кимоното бе изрязана ивица плат, върху която почиваше ранената и ръка. През плата се просмукваше кръв и се стичаше на тънка струйка към лакътя и.
— Радвам се… — започна той и в следващия миг проумя казаното от нея — сепуку? Ще се самоубива? Но защо? Време има достатъчно, може да доплува дотук! А ако не знае да плува, лесно ще стигне с веслото! Ей го там до кея, виждате ли го? Виждате ли?
— Съпругът ми може да плува, Анджин-сан. Всички офицери на Торанага-сама са длъжни да знаят — той много държи на това. Решил е обаче да не плува.
— Но защо, господи?
Откъм брега се дочуха внезапни крясъци, изпукаха мускети и Сивите пробиха охраната на вълнолома. Няколко ронини обаче се нахвърлиха бясно върху врага и избухна ожесточена ръкопашна схватка. За момента нападението отново бе овладяно.
— Кажете му да плува, за бога!
— Няма да плува, той се готви да умре.
— Защо тогава не отиде там? — Блакторн посочи битката. — Защо не помогне на хората си? Щом ще мре да падне в бой, като мъж!
Марико не сваляше поглед от брега, облегната на младото момиче.
— Защото има опасност да го пленят. Ако заплува, пак може да го пленят и тогава врагът ще го изкара на показ пред простолюдието, ще го опозори, ще прави е него страшни неща. Един самурай не може да допусна да го хванат жив. Няма нищо по-позорно от това да те плени врагът — затова съпругът ми постъпва като истински мъж, както е длъжен да постъпи един самурай. Какво е животът за самурая? Нищо. Само страдание. Негово право и дълг е да умре с чест, пред свидетели.
— Ама че глупаво разхищение на човешки живот — промърмори Блакторн.
— Имайте търпение с нас, Анджин-сан.
— За какво да имам търпение? За още лъжи? Защо не ми се доверявате? Не съм ли заслужил? Защо ме излъгахте? Престорихте се на припаднала и това е бил сигналът! Нали така? Аз ви попитах, а вие ме излъгахте!
— Беше ми наредено… заповедта беше такава — за да ви предпазим от всякаква опасност. Разбира се, че ви имам доверие.
— Излъгахте ме — настоя той, съзнавайки, че не е прав, но вече нищо не го интересуваше. Тяхното възмутително незачитане на живота го отвращаваше и той мечтаеше за сън и спокойствие. Стомахът му копнееше за европейска храна, за алкохол, умираше от желание да се качи на собствения си кораб и да бъде обкръжен от себеподобни. — Вие сте животни — изрече той на английски, макар че знаеше колко не е прав, и се отдръпна настрана.