Усети сила в ръцете си, видя стоманеното нетрепващо острие на косъм от оголения си корем и закопня за освобождаващата агония на смъртта. Тя най-сетне щеше да го отърве от всички срамове — срама, че баща му коленичи пред знамето на Торанага, когато трябваше да запазят вярност към Яемон, наследника на тайко, както се бяха заклели, срама, задето бе убил толкова много хора, служили честно на тайко срещу узурпатора Торанага, срама от съпругата му Марико и единствения му син, завинаги опозорени — тя заради баща си, чудовищния убиец Акечи Джинсай, а синът заради майка си, и срамът, че заради тях и неговото име бе завинаги осквернено.
Колко хиляди агонии трябва да изтърпя заради нея?
Душата му плачеше за забрава. Тя бе толкова близо и тъй достойна. Следващият му живот щеше да е по-добър — не беше възможно да е по-лош.
Въпреки всичко той остави сабята и се подчини — хвърли се в бездната на живота. Господарят му бе заповядал да продължи да страда и бе решил да му откаже спокойствието. Какво друго му остава на самурая, освен да се подчини?
Той скочи, хвърли се върху седлото, заби пети в хълбоците на коня и се понесе, следван от втория конник. Още няколко конни ронини изскочиха от нощта да бранят отстъплението им и съсякоха първите Сиви, изпречили се на пътя им. После и те изчезнаха а няколко Сиви конници се впуснаха да ги преследват.
Всички на кораба започнаха да се смеят.
От радост Торанага удряше с юмрук по перилата, а Ябу и самураите се превиваха от смях. Дори Марико се смееше.
— Един човек се спаси, а останалите — извика Блакторн побеснял. — Огледайте брега — там има най-малко триста трупа, може би дори четиристотин! Погледнете ги, за бога!
Но гласът му се изгуби сред всеобщия смях. Наблюдателят на носа извика тревожно. Смехът секна.
Глава двадесет и шеста
Торанага попита спокойно:
— Можем ли да си пробием път през тях, капитане? Той бе вперил поглед в отрупаните на около петстотин метра от галерата рибарски лодки и в изкушаващото разстояние помежду им.
— Не, господарю.
— Нямаме избор — намеси се Ябу. — Друг избор няма!
Той изгледа ядосано скупчените на брега и кея Сиви, които чакаха изхода от сблъсъка, и до слуха му достигаха подигравателните им възгласи.
Торанага и Ябу бяха застанали на носа. Тъпанът мълчеше и галерата леко се поклащаше на вълните. Всички напрегнато очакваха решението. Беше ясно, че са попаднали в клопка. На брега ги чакаше беда, напред — също беда, да изчакат — пак беда. Примката се затягаше и накрая щяха да ги пипнат. Ако се наложеше, Ишидо можеше да чака с дни.
Ябу кипеше от гняв. Ако веднага бяхме загребала към изхода на пристанището, вече да сме в безопасност. А ние само си изгубихме времето с Бунтаро, ядосваше се той. Торанага е започнал да изкуфява. Ишидо ще помисли, че съм го предал. Нищо не мога да направя — освен да се опитаме да си пробием път с бой, но дори при това положение ще трябва да се бия на страната на Торанага, срещу Ишидо. Нищо не мога да направя. Освен да предложа на Ишидо главата на Торанага. Това ще ме направи регент и ще ми донесе Кванто, а след още шест месеца, като обуча самураите да стрелят с мускети, какво ми пречи да стана председател на Съвета на регентите? А защо не и най-голямата награда? Да премахна Ишидо и да стана главнокомандуващ армиите на наследника, главен регент и комендант на крепостта Осака, да контролирам легендарните съкровища, съхранявани в главната кула, да имам власт над цялата империя, докато Яемон е малолетен, а след това да съм втори по власт след него. Защо не?
Или пък най-голямата от всички награди — шогун. Премахна ли Яемон, ставам шогун.
И всичко това, като отсека една — единствена глава и ако боговете са благосклонни към мен!
На Ябу му се подкосиха коленете и копнежите му се извисиха нагоре, нависоко. Толкова лесно мога да осъществя всичко това, само дето няма начин да се измъкна, след като му взема главата — поне засега.
— Готови за атака — нареди Торанага.
Докато Ябу раздаваше команди и самураите се готвеха, Торанага прехвърли вниманието си върху варварина, застанал все така на носа, където го свари тревогата, облегнат на главната мачта.
Ах, да можех да го разбирам, мислеше Торанага. Ту е безумно смел, ту безкрайно слаб. Ту безценен, ту безполезен. Ту убива, ту го е страх. Ту е послушен, ту опасен. Едновременно и мъж, и жена. Кълбо от противоречия и не можеш да предскажеш какво ще направи в следващия момент.