— Така е. Но за вас, господарю, с готовност ще отидем всички в ада — и аз, и съпругът ми, и моят син.
— Да. Вие сте истински самурай и аз никога няма да забравя, че грабнахте меча, за да ме защитите.
— Моля ви, не ми благодарете. Ако съм помогнала по някакъв незначителен начин, това е било мой дълг. Ако трябва да споменете някого с благодарност, нека това бъдат моят съпруг и моят син. Те са по-полезни за вас.
— В момента вие сте ми по-полезна. И можете да ми помогнете дори още повече.
— Само ми кажете по какъв начин, господарю. Ще го изпълня.
— Не мислете за чуждоземния си бог.
— Моля, господарю? — Лицето й се вкамени.
— Не мислете за чуждоземния си бог. На прекалено много господари трябва да сте вярна.
— Искате да се откажа от вярата си? Да се откажа от християнството?
— Да, освен ако не сте в състояние да скътате този бог — където му е мястото — в дъното на душата си, а не на преден план.
— Моля да ме извините, господарю — започна тя о разтреперан глас — но моята религия не ми пречи да ви бъда вярна и предана. Вярата ми винаги е била моя лична работа — винаги! Нима съм ви разочаровала по някакъв начин?
— Засега не. Но и това може да стане.
— Кажете ми какво да направя, за да ви угодя.
— Християните могат да станат мои врагове, така ли е?
— Вашите врагове са и мои, господарю.
— Свещениците в момента са срещу мен. Може да заповядат на всички християни да ми обявят война.
— Това е невъзможно, господарю. Те са мирни хора.
— А ако продължат да ми се противопоставят? Ако християните ми обявят война?
— Никога не се съмнявайте в моята вярност — никога!
— Този Анджин-сан може да говори истината и вашите свещеници да се окажат лъжци.
— Има добри и лоши свещеници, господарю. Но моят господар сте вие.
— Добре, Марико-сан. Ще приема думите ви. Заповядвам ви да се сприятелите с този варварин, да научите всичко, каквото той знае, да ми докладвате всяка негова дума, да се научите да мислите като него, да не „изповядвате“ нищо от това, което правите, да се отнасяте към всички свещеници с подозрение, да ми докладвате всичко, което ви кажат или попитат. Ако помежду всичко това намерите място за вашия бог — добре, ако ли не — толкова по-зле.
Марико отметна кичурче коса от очите си.
— Мога да правя всичко това, господарю, и пак да си остана християнка. Кълна ви се.
— Добре. Закълнете се в християнския бог.
— Кълна се в бога.
— Добре. — Торанага се обърна и извика: — Фуджико-сан!
— Да, господарю?
— Имате ли прислужнички със себе си?
— Да, две.
— Дайте едната на Марико-сан, а другата изпратете да донесе чай.
— Има и саке, ако желаете.
— Чай. А вие, Ябу-сан, чай ли предпочитате или саке?
— Чай, ако обичате.
— За Анджин-сан донесете саке.
Снопче светлина се отрази в златното кръстче, което висеше на врата на Марико. Тя видя, че Торанага се е загледал в него.
— Може би не желаете да го нося, господарю? Да го изхвърля ли?
— Не. Нека ви напомня за дадената клетва.
Всички впериха очи във фрегатата. Торанага усети нечий поглед и се обърна. Видя изопнатото лице, сините очи и го лъхна омразата — впрочем не, не омраза, а подозрение. Как смее този варварин да изпитва подозрение към мен?
— Попитайте Анджин-сан: защо не каза просто, че на варварския кораб е пълно с оръдия? Защо не каза просто да ги накарам да ме придружат извън пристанището?
Марико преведе.
— Той каза… — Тя се поколеба за миг, после продължи в скоропоговорка. — Моля да ме извините, но той каза: „За него е полезно сам да си поблъска главата.“
Торанага се засмя.
— Благодаря му за неговата глава. Беше ми от голяма полза. Надявам се да остане на раменете му. Кажете му, че сега вече сме квит.
— Той каза: „Не, не сме квит, Торанага-сама. Но ми върнете кораба заедно с екипажа и аз ще прочистя морето. От всички врагове.“
— Марико-сан, как смятате — дали нямаше предвид и мен, освен испанските и южните варвари?
Въпросът беше зададен с шеговит тон. Вятърът отново разроши косите и и няколко кичура паднаха върху очите й. Тя ги оправи с уморен жест.