— Но това е личен дар от краля на Испания! Нямам властта да обещая такова нещо.
— Освен това: приемам предложението да превозя златото му, но искам да ми дадете гаранция, че няма да имам никакви спънки от страна на вицекраля на Гоа или от някой друг относно златото, или кой да е от Черните кораби.
— Вие се съмнявате в моята дума и в църквата?
— Това е чисто и просто делова сделка между вас, мен и тази маймуна.
— Той не е маймуна, капитане, запомнете го добре.
— Освен това: петнадесет процента от тазгодишната печалба, а на десет.
— Невъзможно!
— Освен това: за да няма недоразумения, ваше високопреосвещенство, ще ми дадете честната си дума, че нито вие, нито подчинените ви свещеници ще ме заплашват някога с отлъчване от църквата, освен ако не извърша някакво светотатство — а нищо от онова, което върша, не може да се нарече светотатство. И още нещо — закълнете се също в бога, че вие и светите отци активно ще ми съдействувате и ще помагате за въпросните два Черни кораба.
— И още какво, капитане? Това сигурно не е всичко?
— И последно: искам еретика.
Застанала на прага на каютата, Марико гледаше търкалящия се на пода Блакторн. Той беше в безсъзнание и си беше изповръщал червата. Боцманът стоеше облегнат на леглото и се хилеше, оголил жълтите си изпочупени зъби.
— Отровен ли е или пиян? — попита тя Тотоми Кана, самурая, който я придружи, и безуспешно се опитваше да не вдишва вонята на храна, повърнато, грозния моряк и вечната смрад на трюмна вода, просмукала целия кораб. — Изглежда, че е бил отровен, не мислите ли?
— Възможно е, Марико-сан. Вижте само тази гадост. — Самураят махна с отвращение към масата. Тя цялата бе отрупана с дървени паници, съдържащи оглозгани останки от печен полусуров говежди бут, половин петел на шиш, резени хляб, сирене, разлята бира, масло, съдинка със залоен сос за месото, половин бутилка бренди.
И двамата не бяха виждали в живота си готвено месо.
— Какво искате? — попита боцманът. — Не пускам никакви маймуни тук, ясно ли е? Никакви маймуни-сан в тази стая. — Той махна на самурая да си върви. — Вън! Изчезвай! — После пак се загледа в Марико. — Как се казваш? Име, а?
— Какво пита, Марико-сан — обади се самураят. Марико свали смаяния си поглед от масата и прехвърли вниманието си върху боцмана.
— Извинете, сеньор, не ви разбрах. Какво казахте?
— Ъ? — Долната челюст на боцмана увисна. Беше дебел, с близко разположени очички и огромни уши, а косата му беше сплетена в насмолена миша опашка. От шията му висеше кръст, а в пояса си имаше затъкнати пищови — Ъ? Говориш португалски? Японка да говори португалски? Кой те е научил да приказваш цивилизовано?
— Светият отец ме научи.
— Проклет да съм! Богородице, не бях чувал цвете-сан да приказва цивилизовано!
Блакторн отново взе да повръща, след което направи безуспешен опит да се надигне от пода.
— Можете ли… бихте ли могли, моля, да сложите лоцмана да легне там — посочи тя леглото.
— Да. Ако маймуната ми помогне.
— Кой? Извинете, не ви разбрах. Кой да ви помогне?
— Онзи! Японецът.
Думите достигнаха до нея и трябваше да напрегне цялото си самообладание, за да запази спокойствие. После се обърна съм самурая:
— Кана-сан, бихте ли помогнали на този варварин? Трябва да сложите Анджин-сан да легне.
— С удоволствие. Тода-сама.
Двамата вдигнаха Блакторн и го отпуснаха на леглото. Той усещаше главата си като олово и беззвучно мърдаше устни.
— Трябва да бъде измит — каза Марико на японски, все още като замаяна от думата, с която боцманът нарече Кана.
— Да — неговият все още невярващ поглед се върна върху масата. — Нима те наистина ядат тези неща?
Боцманът проследи погледите им. Изведнъж се пресегна към масата, откъсна кълката на петела и я предложи на Марико:
— Ти гладна? Ето, малка Цвете-сан, това хубаво. Съвсем пресен — истински скопен петел от Макао.
Марико поклати глава.
Сивото лице на боцмана разцъфна в усмивка. Той топна кълката в тлъстия сос и я поднесе към носа й.
— Със сос е още по-вкусно. Ей, ама хубаво е да може човек да се разбира като хората! Не ми се е случвало досега. Хайде, ще ти влее сили за каквото трябва. Скопен петел от Макао, казвам ти!