— Не, не, благодаря. Яденето на месо… е забранено. То е нарушение на будистките и шинтоистките закони.
— Е, поне в Нагасаки не е така — засмя се боцманът. — Японците там добре си хапват месце, стига да им падне, а и с грог се наливат. Ти си християнка, нали? Хайде, малка дона, опитай. Преди да си опитала, откъде знаеш, че не е вкусно?
— Не, благодаря.
— Човек не може да живее без месо. Месото е истинска храна. То дава сили. На — предложи той кълката на Кана. — Ти искаш?
Самураят поклати глава. На него също му се повдигаше.
— Ийе.
Боцманът сви рамене и небрежно хвърли месото обратно върху масата.
— Щом ийе, значи ийе. Какво ти е на ръката? Да не са те ранили по време на сражението?
— Да, но съвсем леко.
Марико размърда ръка, за да му докаже — и преглътна острата болка.
— Горкичкото! За какво си дошла, дона сеньорита?
— Да видя Ан… лоцмана. Изпрати ме Торанага-сама. Той пиян ли е?
— Да, а освен това му прилоша и от храната. Нещастното копеле яде като невидяло, а на всичкото отгоре изгълта половин шише на един дъх. Тия англичани са все една стока — не издържат на грога и изобщо не ги бива. — Очите му подробно я опипаха. — Не съм виждал толкова дребно цвете, пък и не съм разговарял с японка на цивилизован език.
— Всички японски жени и самураи ли наричате маймуни?
Морякът се изсмя.
— Е, това ми се изплъзна от езика. Така наричаме сводниците и курвите в Нагасаки. Не съм искал да те обидя. Не съм разговарял с цивилизована сеньорита, а и не съм подозирал, че може да има такива, кълна се в бога!
— Както и аз, сеньор. Не съм разговаряла преди с цивилизован португалец, освен със светия отец. Маймуните са животни, нали?
— Така е. — Той й показа изпотрошените си зъби. — Говориш като истинска дама. Да, не съм искал да те обидя, дона сеньорита.
Блакторн започна да бълнува нещо. Тя веднага отиде при него и леко го побутна.
— Анджин-сан! Анджин-сан!
— Да. — Той отвори очи. — Здравейте… Извине… аз… — Болката обаче го притисна, стаята се залюля пред очите му и той пак се отпусна назад.
— Моля ви, сеньор, изпратете да повикат някакъв прислужник. Някой трябва да го измие.
— Имаме роби, но не са за тази работа, дона сеньорита. Оставете го англичанина — какво е малко повърнато за един еретик?
— Нямате прислужници? — Тя беше поразена.
— Имаме роби — черни копелета, но са много мързеливи, не бих доверил на някого от тях да го измие — добави той с крива усмивка.
Марико разбра, че няма никакъв избор. Анджин-сан всеки момент можеше да потрябва на господаря и и неин дълг беше да му го заведе.
— Тогава имам нужда от малко вода, за да го измия.
— На стълбата има кофа. На долната палуба.
— Моля ви, сеньор, да ми я донесете.
— Прати него!
Боцманът посочи с палец самурая.
— Не! Моля вие да ми я донесете. Веднага!
Боцманът погледна отново към Блакторн.
— Ти негова държанка?
— Какво?
— На англичанина ли си държанка?
— Какво е държанка, сеньор?
— Жена. Любовница. Любовница ли си му? Държанка?
— Не, сеньор, не съм му държанка.
— Тогава негова? На май… на самурая? Или може би на краля, дето се качи сега на кораба? Тора не знам си кой? Да не си някоя от неговите?
— Не.
— Тогава на някой друг от тия тук, на кораба?
Тя поклати глава.
— Моля, донесете ми вода.
Боцманът кимна и излезе.
— Не съм виждал по-грозен и по-смрадлив човек — обади се Кана. — Какво говореше?
— Попита ме дали не съм наложница на лоцмана.
Самураят се запъти към вратата.
— Кана-сан!
— Искам правото да отмъстя от името на вашия съпруг за това оскърбление! Още сега! Как може да допусне, че ще живеете с някакъв си варварин!
— Кана-сан, моля ви, затворете вратата!
— Та вие сте Тода, Марико-сан! Как смее да ви оскърбява! Трябва да се отмъсти за такава обида!
— Ще отмъстите, Кана-сан, благодаря ви. Давам ви правото. Но ние сме тук по заповед на Торанага-сама. Не би било правилно да сторите това, докато той не ви разреши.