Помощникът зашепна още по-тихо.
— Какво каза?
От устата на Родригес се изтръгна неволна ругатня и въпреки възпитанието си Марико се опита за чуе за какво става дума. Но не разбра повторените от помощника думи. После и двамата погледнаха към Блакторн и тя усети загрижеността им.
— И какво друго казаха, Сантяго? — попита Родригес предпазливо, притеснен от присъствието на Марико.
Помощникът прошепна нещо, като прикриваше устата си с длан.
— Колко още ще стоят долу?
— Вече се черпеха за сключеното споразумение.
— Мръсници. — Родригес сграбчи помощника за ризата. — Нито дума за това, чуваш ли? Пред никого! Заклевам те в живота ти!
— Нямаше защо да ми го казваш, лоцмане!
— Винаги има защо. — Родригес погледна към Блакторн. — Събуди го!
Помощникът грубо разтърси англичанина.
— Кво, кво става?
— Удари го!
Сантяго го цапардоса.
— Исусе, ще те…
Блакторн се изправи с пламнало лице, но се олюля и падна.
— Дявол да те вземе, англичанино, събуди се!
Разяреният Родригес махна с ръка на двамата кормчии.
— Хвърлете го във водата.
— Ъ?
— Веднага, чувате ли!
Докато те бързаха да изпълнят заповедта му, Марико изплашено възкликна:
— Лоцман Родригес, не бива…
Но преди тя или Канада успеят да се намесят, двамата моряци го бяха вече метнали през перилата. Той прелетя шестте метра до водата, пльосна се по корем в облак от пръски и изчезна под водата. Миг след това изплува, нагълтал вода, плюещ и задавен, и започна да маха с ръце, докато леденостудената вода проясняваше съзнанието му.
Родригес мъчително се надигна от стола си.
— Ох, господи! Я ми подайте ръка!
Единият от кормчиите се притича на помощ на първия помощник, който го бе хванал под мишниците и му помагаше да се изправи.
— Внимавай, непохватно животно! Кракът ми!
Заведоха го до борда. Блакторн все така кашляше и плюеше вода, но бе успял да доплува до кораба и гръмко ругаеше онези, които го бяха хвърлили в морето.
— Два градуса надясно — нареди Родригес. Корабът послушно се отдалечи от Блакторн. Португалецът се развика към него:
— Я да се махаш от кораба ми. — После се обърна към помощника и му нареди: — Вземи голямата лодка, качи англичанина и го откарай на галерата. Веднага! Кажи му… — Той понижи глас.
Марико въздъхна облекчено, като видя, че Блакторн не се дави.
— Лоцмане! Анджин-сан е под личното покровителство на Торанага-сама! Настоявам незабавно да го приберете на кораба!
— Извинете ме за момент, Марико-сан. — И Родригес продължи да шепне нещо на Сантяго, който кимна с глава и забърза нанякъде. — Извинете ме още веднъж, Марико-сан, гомен кудасай, но е много спешно. Трябваше да поразмърдам англичанина. Знам, че плува добре. Трябва да е нащрек и да действува много бързо!
— Защо?
— Ние сме приятели с него. Не ви ли е казвал?
— Каза ми. Освен това ми каза, че Англия и Португалия са в състояние на война. Както и Испания.
— Да, но лоцманите стоят над всякакви войни.
— На кого служите тогава?
— На националното знаме.
— Това не включва ли и вашия крал?
— И да, и не, сеньора. Дължах на англичанина един живот. — Родригес следеше с поглед лодката. — Успокой люлеенето… Сега я обърни към вятъра — нареди той на кормчията.
— Да, сеньор.
Той зачака, като изчисляваше наум силата и посоката на вятъра, преценяваше плитчините, отдалечеността от брега. Главният гребец гръмко му съобщи каква е дълбочината…
— Извинете, сеньора, какво казахте?
Той се обърна за миг към нея и отново провери наум положението на кораба спрямо лодката. Марико също не откъсваше поглед от нея. Моряците бяха издърпали Блакторн вътре и гребяха с всички сили към галерата; гребяха седнали, а не прави и наблягаха силно върху веслата. Бяха се отдалечили и тя вече не различаваше лицата им. Анджин-сан и мъжът до него — онзи, на когото Родригес пошепна нещо — вече не се виждаха ясно.