— Ей, капитане — извика той на английски, защото нямаше никакво значение на какъв език се обръща към японеца. И без това нямаше кой да преведе. — Изпрати някой за саке! Саке! Уакаримасу ка?
— Хай, Анджин-сан!
Един от моряците веднага хукна да изпълни нареждането. Както тичаше, погледна през рамо, изплашен от близостта на огромната фрегата и скоростта, с която се носеше към тях. Блакторн не промени курса си, опитвайки се да я принуди да завие, преди да е завзела всичкото пространство и да се е обърнала по посока на вятъра. Но тя нито за миг не се поколеба, а продължи да се носи към тях. Той извъртя галерата в последната минута и когато носът на другия кораб почти се беше забил в задната им палуба, чу командата на Родригес:
— Пълен наляво! Пусни стакселите! Пълен напред. — След това към него, на испански: — Оближи задника на дявола, англичанино!
— Майка ти е свършила това преди мен, Родригес!
Миг след това фрегатата обърна срещу вятъра и се понесе към отдалечаващия се бряг, където отново трябваше да обърне, да се нагласи по вятъра, да направи още една маневра, преди да се извърти за последен път и да поеме към изхода на пристанището.
За миг корабите бяха тъй близо един до друг, че той можеше да протегне ръка и да докосне другия лоцман, Торанага, Марико и капитана, който се олюляваше на квартердека. В следващия миг фрегатата вече се бе отдалечила и те се поклащаха в браздата, оставена от нея.
— Исоги, исоги, за бога!
Гребците удвоиха сили, а Блакторн заповяда със знаци на резервите да седнат зад веслата. Трябваше да стигнат изхода на пристанището преди фрегатата, иначе бяха загубени.
Галерата гълташе разстоянието. Но и фрегатата не се даваше. Тя се обърна като балерина в дъното на пристанището и той забеляза, че Родригес бе опънал и марселите, и брамселите.
— Ама че умно копеле е този португалец!
Сакето пристигна, а младата жена, която бе помагала на Марико, го пое от ръцете на моряка и внимателно му го подаде. Тя безстрашно бе останала на палубата, макар че очевидно не беше в стихията си. Ръцете й бяха силни, косата грижливо вчесана, кимоното — явно скъпо, ушито с вкус, много чисто. Галерата се заклати рязко, жената политна и изтърва чашата. Нито един мускул на лицето й не трепна, но той забеляза червенината на срама, която го заля.
— Не се безпокой — успокои я Блакторн. — Няма значение. Намае ка?
— Усаги Фуджико, Анджин-сан.
— Значи Фуджико сан. Подай ми шишето. Додзо.
Той протегна ръка и отпи направо от гърлото на бутилката, На едри глътки, Нетърпелив да усети топлината на виното в тялото си. После съсредоточи вниманието си върху новия курс, заобиколи плитчината, за която го бе предупредил Сантяго по заповед на Родригес. Свери отново посоката спрямо бреговата линия, която беше най-сигурен ориентир, и допи топлото вино, като разсеяно се запита защо винаги го поднасяха топло и в малки количества.
Умът му се бе прояснил вече и той се усещаше достатъчно силен, стига да беше предпазлив. Ала много добре си даваше сметка, че тялото му не криеше никакви резерви, също както и на кораба вече нямаше резервни гребци.
— Саке, додзо, Фуджико-сан — подаде й той шишето и забрави за нея.
Фрегатата изпълни отлично маневрата по посока на вятъра и мина на стотина метра пред тях, забързана към брега. Вятърът донесе до слуха му неприлични ругатни, но той не си направи труда да отговори — пестеше енергията си.
— Исоги, за бога! Изоставаме!
Възбудата от надпреварата и от съзнанието, че отново командува сам — повече по силата на волята си, отколкото всъщност имаше право — се прибавяше към рядкото удоволствие, че Ябу се намира под негова власт, и това го караше да ликува.
— Ако нямаше и аз да потъна заедно с кораба, бих го фраснал в скалите само за да те погледам как се давиш, фъшкия такава! Заради добрия стар Питерзоон!
Да, но нали Ябу спаси Родригес, когато ти не можеше? Нали той те отърва от бандитите по време на нападението? И тази нощ отново се прояви като храбрец. Фъшкия е, вярно, но безстрашна фъшкия и това е самата истина.
Отново му подадоха шишето със саке.
— Домо.
Фрегатата се бе наклонила грациозно на една страна, обърната срещу вятъра, и тази гледка му достави истинско удоволствие.
— И аз дори не бих се справил по-добре — каза той на вятъра. — Но ако бях неин капитан, бих минал през лодките направо в открито море и никога не бих се върнал тук. Все ще намеря начин да я откарам у дома. Оставям Япония на японците и на тези проклети португалци, чумата да ги тръшне дано. — Ябу и капитанът го зяпаха учудени. — Макар че още ми е рано. Първо трябва да се оправя с Черния кораб и да награбя малко плячка. Пък и отмъщението къде го оставям, нали, Ябу-сан?