— На де у ка, Анджин-сан? Нан джа?
— Ичи-бан! Един път е — отвърна той и махна по посока на фрегатата. Пресуши шишето и Фуджико го пое от ръцете му.
— Саке, Анджин-сан?
— Домо, ийе.
Двата кораба се бяха приближили до струпаните рибарски лодки. Галерата се бе насочила право към прохода, оставен умишлено за минаване, а фрегатата бе направила последната си маневра и сега се обръщаше към изхода на пристанището. Вятърът се усили, тъй като излязоха от завета, а откритото море беше само на километър разстояние. Силните пориви издуха платната на фрегатата и те заплющяха като оръдейни изстрели, а водата на носа и в браздата, оставена зад нея, бурно се запени.
Окъпаните в пот, изтощени гребци бяха забавили темпото. Един от тях припадна, след малко го последва Друг. Петдесетината самураи ронини се приготвиха за бой. Стрелците в рибарските лодки от двете страни на тесния проход пред тях опъваха тетиви. На повечето лодки мъждукаха мангали и на Блакторн му стана ясно, че стрелите ще бъдат огнени.
Беше се подготвил за боя както можеше. За Ябу вече нямаше съмнение, че ще трябва да се бият. Той също видя мангалите и прозря опасността от запалителните стрели. Блакторн издигна около кормилото защитни дървени прегради, натроши сандъците, извади мускетите и накара онези моряци, които можеха, да ги зареждат с барут и сачми. Изкачи на квартердека няколко буренца с барут и приготви фитилите им.
Когато помощник капитанът Сантяго му помагаше да се качи в лодката, той му обясни, че Родригес го бутнал във водата за негово добро.
— Защо? — учуди се Блакторн.
— Моят лоцман заръча да ви кажа, че го е направил, за да изтрезнеете, сеньор.
— Защо?
— Защото, сеньор лоцман, на „Санта Тереза“ ви заплашва опасност, голяма опасност.
— Каква опасност?
— Поръча да ви кажа, че трябва оттук нататък да си пробивате път с бой, стига да можете. Но той ще ви помогне.
— Защо?
— В името на светата Дева, сеньор, затворете еретичната си уста и ме изслушайте. Нямам много време.
И Сантяго му разказа за плитчините, ориентирите, изхода през оставения проход и плана, съставен от Родригес.
— Моят лоцман пита също дали сте добър стрелец.
— Не особено — излъга той.
— И накрая поръча да ви кажа: нека бог ви помага.
— И аз му желая същото — и на теб.
— Ако питате мен — бих ви пратил в пъкъла.
— Върви по дяволите!
Блакторн приготви фитилите за в случай, че оръдията започнат да гърмят, планът се провали или се окаже фалшив, а също и за да се предпази от всякакви враждебни действия. Дори такова едно малко буренце, ако му се запали фитилът и се пусне да плава до фрегатата, може да я потопи с не по-малък успех от едновременния залп на седемдесет оръдия. Няма значение колко е голяма бурето, стига да я изтърбуши, каза си той.
— Исоги, мамка ви! — изкрещя той и пое кормилото, изпълнен с благодарност към Родригес и ярката луна.
На самия изход пристанището се стесняваше приблизително до четиристотин метра. Водата беше дълбока, а от морето стърчеше скалистият нос.
Стаените в очакване рибарски лодки бяха оставили стотина метра за минаване.
„Санта Тереза“ се носеше стремително, издула платна от най-долното до най-горното, и бързо ги настигаше. Блакторн се придържаше към средата на прохода и махна на Ябу да се готви. На ронините бе заповядано да клекнат ниско долу, така че да не се виждат, и да чакат сигнал от Блакторн. Тогава до един, било с мечове или мускети, отдясно или отляво, в зависимост от случая, трябваше да се подчинят на Ябу. На японския капитан бе обяснено, че гребците трябва Да се подчиняват на ритъма на тъпана, а онзи, който го биеше, да не откъсва поглед от Анджин-сан. Корабът се командуваше единствено от Анджин-сан.
Фрегатата беше на петдесетина метра зад галерата, също по средата на прохода, насочена право към тях, и не оставяше никакво съмнение, че претендира тя да заеме централното място в пристанището.