И е тези думи Игураши се присъедини към хората си.
Последните отряди самураи пристигнаха същата сутрин от Мишима, столицата на Ябу. И те бяха строени в стегнати редици на брега, на площада и в подножието на планината, с развети знамена и проблясващи на слънцето копия. Три хиляди самураи — елитната армия на Ябу — и петстотин души конница.
Оми не се страхуваше. Всичко беше изпълнил както трябва, лично провери как е свършена работата. Ако нещо се окажеше не наред — всичко е карма. Но нямаше какво да не е наред, възбудено си повтори той. Подготовката му струваше петстотин коку — повече от годишния му доход, преди Ябу да го повиши. Сумата го беше стреснала, но Мидори жена му, настоя да не се стискат, защото парите са нищо в сравнение с честта, която им оказва Ябу-сама.
— А щом и Торанага-сама пристига — кой знае какви възможности могат да се открият пред вас — прошепна тя.
Колко е права, гордо си помисли Оми.
Направи още една проверка на брега и площада. Всичко беше безупречно. Мидори и майка му чакаха под навеса, построен за посрещането на Ябу и неговия гостенин Торанага. Оми не пропусна да забележи, че майка му пак говореше нещо и съжали жена си за постоянните заяждания, на които бе подложена. Оправи въображаема гънка на идеално изгладеното си кимоно, опипа още веднъж мечовете си и впери поглед в морето.
— Слушай, Мура-сан — обади се шепнешком рибарят Уо. Той беше един от петимата старейшини, коленичили заедно с Мура пред всички останали. — Толкова ме е страх, че не бих могъл да се изпикая.
— Ами тогава недей, стари приятелю — потисна Мура неволната си усмивка.
Уо беше широкоплещест мъж-канара, с огромни ръце, счупен нос и вечно болезнена гримаса.
— Няма. Но не мога да не се изпърдя.
Уо беше прочут с шегите и закачките си, с безстрашието си и с гръмките си пръдни. Миналата година на състезанието по надпърдяване със съседното село той стана шампион на шампионите и донесе много слава на Анджиро.
— По-добре недей — изкиска се Хару — дребен, съсухрен рибар. — Някой от тези лайнари ще вземе да ти завиди.
— Заповядвам ви да престанете да наричате самураите така, докато в селото ни има дори един — изсъска Мура. Господи, мислеше той уморено. Дано не сме забравили нещо. Погледна към подножието на планината, към бамбуковата ограда около временната крепост, издигната от тях със светкавична бързина и толкова усилия. Триста души копаха, строиха и пренасяха. Другата къща, която построиха, беше по-лесна. Тя се намираше на възвишението недалеч от дома на Оми и се виждаше оттук — по-малка от тази на Оми, но с керемиден покрив, набързо оформена градина и малка баня до нея. Предполагам, че Оми ще се нанесе в нея и ще отстъпи своята на Ябу-сама, реши наум Мура.
Той хвърли още един поглед към носа, откъдето всеки момент се очакваше да се зададе галерата. Скоро Ябу щеше да стъпи на брега и те всички щяха да са в ръцете на боговете, на всички ками, на бога отца, благословения му син и благословената майка божия.
Ах, пресвета Дево, закриляй ни! Нали не искам прекалено много, като те моля да държиш под око това именно селце — Анджиро? Само за няколко дни. Имаме нужда от специална закрила от нашия законен господар. Ще ти запаля петдесет свещи и ще възпитам синовете си в Правата вяра, обеща кметът.
Днес Мура беше доволен от факта, че е християнин. Можеше да моли за застъпничество единствения бог, което беше допълнително покровителство за селото. Беше се покръстил на младини, тъй като тогавашният му господар прие християнството и незабавно заповяда на всичките си васали да последват примера му. И когато преди двадесет години господарят му падна убит в бой на страната на Торанага срещу тайко, Мура запази вярата си в знак на почит към паметта му. Добрият войн има само един господар, мислеше си той. Само един истински господар.
Кръглоликият Нинджин с изпъкналите зъби беше особено възбуден от присъствието на толкова много самураи.
— Извинявай, Мура-сан, но онова, което направи, е изключително опасно — ужасно е! Лекият трус тази сутрин беше предупреждение от боговете. Много сгреши, Мура-сан.
— Станалото — станало, Нинджин. Забрави го.
— Как да забравя? Нали е в мазето ми и аз…
— В мазето ти е само една част — намеси се Уо, този път вече без усмивка. — И при мен има доста.