— Дайте да препикаем споразумението — предложи направо Торанага, тъй като бе спечелил всичко, на което се надяваше и което бе намислил.
На другия ден, пред изуменото множество непреклонни даймио, той смирено предложи меча си, земите си, честта и наследството си на това парвеню — селянина военачалник. И помоли за честта да му бъде позволено да служи завинаги на Накамура и неговия род. И той — Йоши Торанага-но-Миновара — покорно склони глава чак в прахта. Бъдещият тайко се показа щедър — прие земите му и веднага му подари провинциите Кванто за вечно владение — веднага щом ги завоюват, и обяви тотална война на Бепу за оскърбленията, нанесени на императора. Освен това подари на Торанага и меча си, който бе получил неотдавна от императорската съкровищница. Той бе изработен преди много векове от най-големия майстор на мечове Мийоши-го и бе принадлежал на най-великия воин в историята на страната — Миновара Йошитомо — първия шогун от рода Миновара.
Торанага си припомни онзи паметен ден. И други дни си припомни — как скоро след това Очиба роди син и как — невероятно — след като първият син на тайко умря, така удобно за него, Торанага, скоро след това се роди вторият му син — Яемон. Така че целият план се провали. Карма.
Ябу стискаше със страхопочитание в двете си ръце меча на праотците на Торанага.
— Наистина ли е толкова остър, колкото се говори?
— Да.
— Оказвате ми голяма чест. Ще пазя, вашия дар като зеницата на окото си.
Ябу се поклони: стана му ясно, че този подарък го прави втори човек след Торанага, стига да излезе победител.
Торанага отвърна на поклона му и тръгна към трапа, както си беше невъоръжен. Трябваше да мобилизира всичката сила на волята си, за да прикрие, че е бесен от яд, и да не допусне краката му да се подкосят. Започна да се моли алчността на Ябу да го държи в плен поне още няколко минути.
— Потегляй — изреди той, щом стъпи на палубата, обърна се към брега и весело махна с ръка.
Някой наруши мълчанието, като извика името му, което веднага бе подето от останалите. Всички изразяваха шумно одобрението си за голямата чест, оказана на техния господар. Добронамерени ръце помогнаха да избутат кораба от пристана. Гребците дружно задвижиха весла. Галерата започна да набира скорост.
— Капитане, бързо към Йедо!
— Да, господарю.
Торанага погледна назад. Погледът му обхвана целия бряг и напрегнато затърси откъде може да дойде опасността. Ябу стоеше до кея, все още запленен от меча. Марико и Фуджико чакаха до навеса заедно с другите жени. Анджин-сан бе застанал на другия край на площада, където му бе наредено да чака — скован, извисяващ се над всички и очевидно вбесен. Погледите им се срещнаха. Торанага се усмихна и му махна с ръка.
Блакторн също му махна в отговор — но много хладно и това ужасно развесели Торанага.
Блакторн мрачно се приближи до кея.
— Кога ще се върне, Марико-сан?
— Не знам, Анджин-сан.
— А ние как ще стигнем до Йедо?
— Ние оставаме тук. Или поне аз оставам за три дни. След това ми е заповядано да се явя там.
— По море?
— По суша.
— А аз…
— Вие оставате тук.
— Защо?
— Нали изразихте интерес към изучаването на нашия език? Освен това за вас тук има работа.
— Каква работа?
— Съжалявам, но не знам. Ябу-сан ще ви обясни. Господарят ме остави тук за три дни да превеждам.
Сърцето на Блакторн се изпълни с опасения. Пищовите бяха затъкнати в колана му, но нямаше нито ножове, нито барут. Всичко остана в каютата на галерата.
— Защо не ме предупредихте, че оставаме? Само ми казахте да сляза на брега.
— Аз също не знаех, че оставаме. Торанага-сама ме извести преди малко тук, на площада.
— А защо сам не ми го каза?
— Не знам.
— Нали щях да ходя в Йедо? Там е екипажът ми. И корабът. Какво ще стане с тях?
— Той каза само, че оставате тук.
— За колко време?
— Не знам, Анджин-сан. Може би Ябу-сан знае. Моля ви, имайте търпение.
Торанага още се забелязваше на палубата, впил поглед в брега.
— Имам чувството, че той през цялото време е знаел, че ще остана тук.