— Хай, домо. Уакаримасу Фуджико-сан. — И той за пръв път я погледна право в очите. Забеляза капчиците пот по челото й, тясното лице и дребните й, остри зъби. — Моля ви да предадете на моята наложница, че в този случай не намирам „аригато годзиемашита“ за прекалена вежливост към нея.
Ябу отново погледна мечовете. Блакторн седеше с кръстосани крака на възглавничката точно пред него, на почетното място. От едната му страна се бе настанила Марико, от другата — Игураши. Намираха се е главната зала на крепостта.
Оми свърши да докладва. Ябу сви рамене.
— Зле сте се справили с положението, племеннико. Разбира се, че е дълг на всяка наложница да защищава своя господар и неговата собственост. И той вече има, естествено, правото да носи мечове. Да, много зле сте се справили. Ясно ви дадох да разберете, че Анджин-сан е мой почетен гост. Извинете му се.
Оми тутакси стана, коленичи пред Блакторн и се поклони.
— Извинявам се за грешката, която направих, Анджин-сан.
Чу думите на Марико, че варваринът приема извинението. Поклони се отново, спокойно се върна на мястото си и седна. Но отвътре не беше никак спокоен. Една-единствена мисъл изгаряше съзнанието му — да убие Ябу.
Бе намислил да извърши немислимото: да убие законния си господар и глава на рода.
Ала не защото го накараха да се извини публично на варварина. Тук Ябу беше прав. Оми самият съзнаваше, че се бе справил неоправдано зле със задачата и макар Ябу да му бе дал глупавото нареждане да прибере още тази вечер пищовите, той знаеше, че щеше да е много недобре да ги оставят е къщата и по-късно да ги откраднат или обезвредят.
Анджин-сан също постъпи абсолютно правилно, като ги повери на наложницата си, а и тя постъпи както трябва. Нямаше никакво съмнение, че щеше да натисне спусъка, и то, без да отклони дулото от прицела си. За никого не беше тайна, че Усаги Фуджико търсеше смъртта, както не беше тайна — причината за това. Оми знаеше и нещо друго — че ако тази сутрин не бе взел решение да убие Ябу, щеше да направи крачката към смъртта си и тогава неговите самураи на всяка цена щяха да й отнемат пищовите. Щеше да умре благородно, както и тя — и тогава поколения наред хората щяха да предават от уста на уста този трагичен разказ. Щяха да съчиняват песни и балади за тях, а може би дори и цяла пиеса за театър „Но“, вдъхновени и трагични — как вярната наложница и достойният самурай загинали при изпълнение на своя дълг заради невероятния варварин, пристигнал от източните морета.
Не, решението на Оми нямаше нищо общо с това публично извинение, макар че несправедливостта се наслагваше върху омразата, която го бе обладала. Основната причина бе, че тази сутрин Ябу публично оскърби майка му и съпругата му пред селяните, като ги накара да чакат цели часове на този пек като най-обикновени селянки, след което ги освободи, без дори да ги поздрави, също като най-обикновени селянки.
— Няма значение, сине, неговата привилегия е да постъпи по този начин — успокояваше го майка му.
— Той е наш законен господар — потвърди Мидори, жена му, а по бузите й се стичаха сълзи на срам. — Моля ви да го извините.
— Дори не ви покани да го поздравите с „добре дошли“ в крепостта — продължи да беснее Оми. — И то на обяда, който вие двете изцяло уредихте — само сакето и храната струват едно коку!
— Това е наш дълг, сине, да правим всичко, каквото Ябу-сама пожелае.
— А, заповедта му относно моя баща?
— Още не е заповед, а само слухове.
— Съобщението от баща ми гласи, че Ябу ще му нареди или да си обръсне главата и да стане монах, или да си разпори корема. Съпругата на Ябу се е хвалила с това в тесен кръг.
— Това е било прошепнато на баща ти от шпионин. Невинаги може да им се има доверие обаче. Много съжалявам, но баща ти, сине, невинаги е мъдър.
— А какво ще стане с вас, майко, ако се окаже, че не е слух?
— Каквото и да се случи, всичко е карма. Карма се приема безропотно.
— Не, тези оскърбления са непоносими.
— Моля те, сине, да ги приемеш.
— Аз връчих на Ябу ключа за кораба, за Анджин-сан и новите варвари, показах му как да се измъкне от клопката на Торанага. Моята помощ му донесе огромен престиж. Символичният подарък — мечът — го направи втори след Торанага в източните армии. А какво получихме в отплата? Само долни обиди.
— Приеми своята карма.