— Така и възнамерявам да направя — отвърна Ябу е надебелен глас.
Игураши се намеси:
— Съгласен съм, че е много ценен и че имаме нужда от неговите знания. Но трябва да го държим здраво в ръцете си — вие сам неведнъж сте повтаряли това, Оми-сан. Той е един варварин и нищо повече. Знам, че е хатамото и от днес нататък има право да носи двата меча. Но това не го прави самурай. Не е самурай и никога няма да бъде.
Марико знаеше, че от всички тях тя най-добре би трябвало да разбира Анджин-сан. Но не беше така. В един момент го разбираше, в следващия пак й ставаше непонятен. В един момент го харесваше, в следващия го мразеше. Защо?
Блакторн гледаше безизразно в далечината. Но по челото му избиха бисерни капчици пот. Дали е от страх — попита се Ябу. От страх, че ще отида докрай и ще разбера дали ме мами? А дали ме мами?
— Марико-сан?
— Да, господарю?
— Кажете му… — Устата на Ябу внезапно пресъхна и той усети болка в гърдите си. — Кажете на Анджин-сан, че решението ми за селото остава непроменено.
— Извинете ме, господарю, но ви моля да се вслушате в съвета на Оми-сан.
Ябу не я погледна — той не откъсваше поглед от Блакторн. Вената на челото му пулсираше.
— Щом Анджин-сан твърди, че вече е взел решение — така да бъде. Нека видим дали е варварин или хатамото.
— Анджин-сан… — Гласът на Марико едва се чуваше. — Ябу-сан отказва да промени решението си. Много съжалявам.
Блакторн чу думите й, но те не го развълнуваха. Почувствува някакво вътрешно спокойствие, каквото не познаваше, и по-силно усещане към живота от всеки друг път.
Докато чакаше отговора, той нито ги гледаше, нито ги слушаше. Решението му беше твърдо. Остави всичко в божиите ръце. Затвори се в собствения си свят и непрекъснато чуваше едни и същи думи — онези, които му бяха подсказали ключа към живота тук и които сигурно му бяха изпратени свише чрез Марико: „Има един много лесен изход — да умрете. За да оцелеете тук, трябва да живеете според нашите обичаи…“
— …Отказва да промени решението си.
Значи сега ще трябва да умре.
Би трябвало да ме е страх. А не изпитвам нищо такова.
Защо?
Не знам. Знам само, че в един миг твърдо реших — единственият начин да живея тук като мъж е да спазвам техните обичаи, да се излагам на смърт, да умра — може би и да умра; знам, че не ме е страх от смъртта. „Животът и смъртта са едно и също нещо… Оставете карма на карма.“
Не се боя да умра.
Отвъд вратата се чу нежното ромолене на дъжда. Той сведе поглед към меча.
Добре си поживях, помисли си Блакторн. После погледна към Ябу.
— Уакаримасу — каза ясно и макар да знаеше, че устните му са произнесли тази дума, имаше чувството, че е изговорена от някой друг.
Никой не помръдна.
Наблюдаваше дясната си ръка, която вдигна меча от пода. После и лявата хвана здраво дръжката. Острието, насочено право към сърцето му, не трепваше, чуваше се само звукът на неговия живот, който набираше сили и се извиси толкова оглушително, че той не можеше повече да издържа. Душата му крещеше за вечна тишина.
Този именно крясък отприщи рефлексите му. Ръцете му безпогрешно забиха острието право в целта.
Оми беше готов да му попречи, но не бе подготвен за внезапността и силата на удара. Лявата му ръка се вкопчи в острието, докато дясната хвана дръжката; остра болка го прониза и от лявата му ръка бликна кръв. Той се напъна с всички сили да даде отпор на удара, но усети, че губи. Тогава се намеси и Игураши и двамата заедно спряха меча. Тънка струйка кръв се стичаше от гърдите на Блакторн — там, където се бе забило острието.
Марико и Ябу не бяха помръднали.
— Кажете му, че каквото и да научи, ще е достатъчно — обърна се Ябу към Марико. — Наредете му — не, помолете го да се закълне, както каза Оми-сан. Всичко, както посъветва Оми-сан.
Блакторн бавно се завърна от смъртта. Погледът му се втренчи в тях и в меча — много отдалече, без да разбира. В следващия миг стихията на живота връхлетя отгоре му, но той не можа да схване значението й, защото се мислеше за мъртъв.