— Анджин-сан? Анджин-сан?
Устните й се движеха — той ги видя и чу думите, но всичките му сетива бяха съсредоточени върху дъжда и лекия повей на вятъра.
Жив съм, учудено си каза той. Жив съм и това отвън е истински дъжд. И вятърът е истински — северен. Онова там е истински мангал с истинска жарава и ако вдигна чашата, вътре ще има истинско вино, с истински вкус. Не съм мъртъв! Жив съм!
Останалите мълчаха и чакаха търпеливо в знак на внимание към проявената от него храброст. Никой в Япония не бе видял онова, на което станаха свидетели. Всеки се питаше: какво ли ще направи сега Анджин-сан? Ще съумее ли да се покаже на висотата на момента, или силата на духа му ще го изостави? Как бих постъпил на негово място?
Един прислужник мълчаливо и безшумно започна да превързва ръката на Оми, за да спре бликналата кръв. Тишината беше пълна. От време на време Марико произнасяше едва чуто името му, докато останалите отпиваха чай или саке, но много нарядко, опивайки се от очакването, съзерцанието, спомена за станалото.
За Блакторн това състояние на не-живот сякаш нямаше край. Изведнъж очите му прогледнаха. Ушите му прочуха.
— Анджин-сан?
— Хай? — отвърна той през най-голямата умора, която бе усещал в живота си.
Марико предаде съвета на Оми от името на Ябу. Повтори всичко няколко пъти, за да е сигурна, че е разбрал.
Блакторн събра последните останки от силите си и вкуси сладостта на победата.
— Моята дума е достатъчна, така както и неговата. Но въпреки това ще се закълна в бога, както той иска. Да. Както и Ябу-сан ще се закълне в своя бог, че ще съблюдава споразумението ни.
— Ябу-сан се заклева в Буда.
Блакторн също се закле. После прие чашка чай. Никога не бе му се струвал тъй вкусен. Чашата му се видя много тежка и не можеше да я задържи дълго в ръката си.
— Какъв приятен дъжд — обади се той, загледан и капките и учуден от необичайната яснота, с която виждаше.
— Да — тихо се съгласи тя. Знаеше, че усещанията му са от естество, недостижимо за човек, който не е тръгвал по собствена воля към смъртта си и който не се е завръщал оттам по чудо, по силата на незнайна карма. — Защо не си починете, Анджин-сан? Ябу-сан ви благодари и казва, че утре ще продължите разговора. Сега трябва Да си починете.
— Да, благодаря.
— Мислите ли, че ще можете да станете?
— Да, ще мога.
— Ябу-сан пита, дали не желаете носилка? Блакторн обмисли предложението. Накрая реши, че един самурай би вървял — поне би се опитал да върви.
— Не, благодаря — отказа той, макар че безкрайно му се искаше да легне, да го носят, да затвори очи и моментално да потъне в сън. Същевременно съзнаваше, че ще се бои да заспи, за да не би да го споходи сънят на смъртта, да не би мечът да се окаже не там, на рогозката, а все още вътре в него. И той да се озове в пъкъла.
Бавно взе в ръце късия меч и го заразглежда, наслаждавайки се на това истинско докосване. После го постави в ножницата, а всяко движение му отнемаше цяла вечност.
— Извинете, че съм толкова бавен — промърмори той.
— Не бива да се извинявате, Анджин-сан. Тази нощ вие се родихте отново — гордо му съобщи Марико, изпълнена с достойнство заради него. — Малко са онези, на които е отредено да се завърнат. Не се извинявайте. Ние знаем каква твърдост е необходима. Много мъже след това нямат сили дори да се изправят на крака. Да ви помогна ли?
— Не, благодаря.
— Нищо срамно няма в това да ви помогнат. За мен ще бъде чест.
— Благодаря! Но предпочитам да опитам сам.
Обаче не можа да се изправи от първия път. Опря се на длани, за да коленичи, и изчака да си отдъхне, за да събере сили. Залитна и за малко да падне, но се задържа.
Ябу му се поклони. Също и Марико, Оми и Игураши.
Блакторн направи няколко крачки като пиян, хвана се за стълба и остана за мит така, неподвижен. После опита отново. Залиташе, но въпреки това вървеше. Сам. Като истински мъж. Едната му ръка стискаше дълъг меч, а главата му бе вдигната високо.
Ябу въздъхна и отпи голяма глътка саке. Когато бе в състояние да говори, каза на Марико:
— Моля ви, идете с него. Погрижете се да стигне благополучно до дома си.