Какво не бих дал да получа отговор на този въпрос! Какво не бих дал да имам тази жена!
— Сега, когато Очиба-сама вече не е заложница в Йедо — това може да е и за добро, и за по-лошо, не е ли така? — замислено каза Ябу.
— За добро е, само за добро. Сега вече Ишидо и Торанага няма да се бавят и ще започнат в най-скоро време. — Оми умишлено пропусна да каже „сама“ след двете имена — Марико-сан трябва да остане за ваша лична безопасност.
— Погрижете се за това. Напишете писмото и го изпратете на Торанага.
Судзу, прислужницата, почука дискретно и отвори вратата. Влезе Дзукимото.
— Господарю?
— Къде са подаръците, които наредих да докарате за Оми-сан от Мишима?
— Всички са в склада. Ето списъка. Двата коня може да избере сам от конюшнята. Или искате аз да го сторя?
— Не. Оми-сан ще си ги избере утре.
Ябу зачете прилежно съставения списък:
„Двадесет кимона — второ качество — два меча, доспехи — на старо, поправени, но в добро състояние — два коня, оръжие за сто самураи — по един меч, шлем, нагръдник, лък, двадесет стрели и копие — първо качество. — На обща стойност четиристотин двадесет и шест коку. Също и камъкът, наречен «Камък на очакването» — цена: безценен.“
— Ах, да — добродушно си спомни Ябу онази нощ. — Това е камъкът, който открих в Кюшу. Доколкото си спомням, вие имахте намерение да го преименувате на „Очакващия варварин“?
— Да, господарю, ако нямате нищо против. Но ще ми окажете ли утре честта да изберете лично мястото му в градината? Боя се, че няма достойно място за него.
— Утре ще реша. Да…
Ябу остави мислите си да се зареят към камъка, далечните дни, прекарани с неговия господар тайко, и накрая към Нощта на писъците. Обзе го тъга. Колко е кратък, тъжен и жесток животът! Огледа Судзу. Момичето колебливо му се усмихна — овално личице, стройно и крехко тяло; както и другите две прислужници. И трите бяха докарани в носилки от къщата му в Мишима. Тази нощ бяха боси, кимоната им бяха от най-фина коприна, кожата им — млечно бяла. Интересно, помисли си той, момчетата могат да бъдат тъй грациозни и в много отношения по-женствени и чувствени от момичетата. После забеляза Дзукимото.
— Какво чакаш? Махай се!
— Да, господарю. Поръчахте да ви напомня за данъците.
Дзукимото надигна с пъшкане огромното си потно туловище и доволен се затътри към вратата.
— Оми-сан, веднага удвоете всички данъци.
— Да, господарю.
— Проклети селяни! Нищо не работят! До един са ленивци. Аз охранявам пътищата от бандити, моретата от пирати, управлявам ги мъдро, а те какво? По цял ден се наливат с чай и саке и се тъпчат с ориз! Крайно време е да осъзнаят задълженията си!
— Така е, господарю — съгласи се Оми. После Ябу се върна на въпроса, който го бе занимавал през цялата вечер.
— Анджин-сан ме изуми. Но не и вас, както ми се стори.
— О, не, аз също се изумих. Дори повече от вас. Но вие постъпихте много мъдро, като го принудихте да се реши на такава постъпка.
— Смятате ли, че Игураши беше прав?
— Само се възхитих от мъдростта ви. Все някога трябваше да му откажете. Според мен постъпихте умно, като го сторихте още тази вечер.
— Помислих, че ще отиде докрай и ще се самоубие. Да. Радвам се, че бяхте готов да се намесите. Разчитах на това. Като за варварин Анджин-сан е изключителен човек, нали? Жалко, че все пак е варварин и е толкова наивен.
— Да.
Ябу се прозя. Прие от Судзу чашка саке.
— Та значи казвате, половин месец? Марико-сан трябва да остане тук поне толкова, Оми-сан. След това ще реша какво да правя е тях двамата. Скоро ще трябва да му дам още един хубав урок. — Той се засмя и гнилите му зъби лъснаха. — Щом той ни дава да разберем, значи и ние трябва да го научим на туй-онуй. Погрижете се за това. Да, съгласен съм с вас, че дните на варварина са преброени.
Глава тридесет и втора
Дванадесет дни по-късно от Осака пристигна вестоносец, придружен от десет самураи. Конете им бяха с пяна на уста, по-скоро мъртви, отколкото живи. Знамената на копията им развяваха йероглифа на всесилния Съвет на регентите. Денят беше зноен, облачен и влажен.