— Изобщо не прилича на прасе.
— Някога обаче е приличал. Нека ви покажа. Ето.
Добавете към йероглифа „прасе“ знака за покрив и какво се получава.
— Прасе с покрив.
— Но какво може да значи този нов йероглиф?
— Не знам.
— Къща. В стари времена китайците са смятали, че в дома непременно трябва да има прасе. Те не са будисти и ядат месо, затова за тях — за селяните — прасето е означавало богатство и оттам — благоденствуващ дом. Така се появява този йероглиф.
— Как го произнасяте?
— Зависи дали сте китаец или японец.
— Ох ко!
— Именно ох ко — засмя се тя. — Ето още един йероглиф. Знакът за прасе, покрив и жена. Ако под покрива има две прасета, думата означава „задоволство“. А ако под покрива има две жени, тогава означава „раздор“.
— Така си е.
— Разбира се, китайците в много отношения са глупави и техните жени не са възпитани като нашите. Във вашия дом например цари ли раздор?
Сега, на дванадесетия ден от прераждането си, Блакторн отново се замисли над думите й. Не, раздор нямаше. Но не беше и дом. Фуджико беше просто доверена домоуправителка и довечера, когато влезе в спалнята му, футоните ще бъдат подредени и тя търпеливо ще е коленичила до тях с напълно безизразно лице. Ще бъде облечена в спалното си кимоно, което се отличаваше от другите по мекотата на плата и по колана, който беше лек и свободен, а не широк и колосан пояс като през деня.
— Благодаря ви — ще каже той. — Лека нощ.
Тя ще му се поклони и безмълвно ще отиде в стаята си в другия край на коридора, до тази на Марико. А той ще се пъхне под копринената мрежа против комари. Никога преди не беше виждал такива мрежи. После ще се излегне доволно по гръб и през нощта, докато комарите бръмчат извън мрежата, той ще се замисли за Черния кораб и огромното му значение за Япония.
Без португалците няма търговия с Китай. Няма коприна за дрехи, нито за мрежи. А той вече усещаше голямото им значение поради повишената влажност на въздуха.
Ако се размърда през нощта, някоя прислужница веднага ще открехне вратата и ще го попита дали не желае нещо. Веднъж се получи недоразумение. Той й махна да си върви и излезе в градината, седна на стъпалата и се загледа в луната. Само след няколко минути Фуджико се появи сънена, поразчорлена и мълчаливо седна зад него.
— Да ви донеса ли нещо, господарю?
— Не, благодаря. Идете да си легнете.
Тя каза още нещо, но той не я разбра. Отново й махна с ръка да си върви и тя се обърна към прислужницата, която не се отделяше от нея като сянка, и рязко й нареди нещо. Скоро след това се появи и Марико.
— Добре ли сте, Анджин-сан?
— Да. Не разбирам защо така се разтревожихте всички. Просто съзерцавам луната. Не можах да заспя. Реших да подишам малко чист въздух.
Фуджико каза нещо със запъване, неспокойна, засегната от раздразнения му тон.
— Казва, че сте й наредили да отиде да спи. Иска просто да знаете, че съпруга или наложница не може да спи, когато нейният господар е буден. Само това, Анджин-сан.
— Тогава ще трябва да промени обичая. Аз често не спя нощем. И си стоя самичък. Навик ми е от мореплаването — на суша спя много леко.
— Да, Анджин-сан.
Марико обясни думите му и двете жени се прибраха, но Блакторн знаеше, че Фуджико не заспа и никога нямаше да заспи, докато той е буден. Винаги беше будна и го чакаше, по което и време да се прибере вкъщи. Имаше нощи, когато той излизаше да се разходи по брега. И макар изрично да настояваше да го оставят сам, знаеше, че го следят внимателно от разстояние. Не защото се бояха да не избяга, а защото според техните обичаи важните личности трябваше да бъдат винаги придружавани. А в Анджиро той беше много важна личност.
След време се примири с постоянното й присъствие. Както го бе посъветвала Марико: „Мислете за нея като за камък, параван или стена. Неин дълг е да ви служи.“ Но с Марико беше по-различно.
Радваше се, че тя остана. Без нея нямаше да е в състояние да започне ученията, камо ли да обясни сложните стратегии. Благослови наум нея, отец Доминго, Олбан Карадок и всичките си учители.
Никога не съм мислил, че ще мога да оползотворя опита си от битките, мислеше си той. Веднъж, когато корабът му превоз наше английска вълна за Антверпен, градът бе нападнат от испанците и всички до един отидоха да се бият на барикадите и дигите. Подлата атака бе отбита, испанската пехота — победена. Тогава за пръв път видя как Вилхелм, херцог Орански, използуваше полковете си като пешки на шахматна дъска. Те атакуваха, оттегляха се уж в паника, за да се прегрупират, отново нападаха, а пушките им стреляха едновременно, с оглушителни залпове, от които на хората им се свиваха стомасите, пробиваха фронта на непобедимите, както се наричаха сами себе си испанците, оставяха ги да умират и да крещят неистово, а мирисът на барут, кръв, урина, коне и конски изпражнения опиваше хората, обземаше ги дива, безумна страст да убиват и това им придаваше двадесеторна сила.