— Исусе, какво великолепно усещане е да си победител — произнесе той на глас във ваната.
— Моля, господарю — попита Суво.
— Нищо — отвърна той на японски. — Аз говори — аз само мисли на глас.
— Разбирам, господарю. Да. Извинявам се. Блакторн отново се отдаде на мислите си. Марико. Да, тя се оказа изключително ценна.
След онази нощ, когато той почти се самоуби, те не си казаха нищо. Какво можеха да си кажат?
Радвам се, че имам толкова много работа, помисли си той. Нямам време да размишлявам, освен няколкото минути във ваната. За нищо не ми стига времето. Беше се зарекъл да хвърли всичките си сили в ученията и предаването на собствените си знания, а не в ученето на езика, а същевременно страшно искаше да го научи, мъчеше се, трябваше да го научи, за да изпълни поетото пред Ябу обещание. А просто нямаше кога. Щом станеше време за лягане, винаги беше изтощен и изстискан, заспиваше на часа, за да бъде на крак по изгрев слънце, яхнал коня и препускащ към платото. Цяла сутрин тренировки, после оскъден обяд, който никога не го засищаше и никога не включваше месо. След това прекарваше всеки следобед до падането на нощта — а понякога и до късно през нощта — с Ябу, Оми, Игураши, Нага, Дзукимото и няколко други офицери в разговори за военно дело, отговаряше на техни въпроси. Как се водят битките. Как постъпват варварите и как — японците. По суша и по море. И винаги думите му се записваха от писари. Всичко.
Понякога бяха само двамата с Ябу.
Ала Марико присъствуваше неизменно, част от него, говореща от негово име. И от името на Ябу. Сега тя се държеше с него по друг начин — той не беше вече непознат чужденец.
Имаше дни, когато писарите четяха водените от тях бележки и педантично проверяваха дали са записали вярно, проверяваха отново и поправяха — докато най-после след дванадесет дни или стотина часа изтощителни обяснения започна да се оформя наръчник по военно дело. Точен. И смъртоносен.
Смъртоносен за кого? Не за нас, англичаните и холандците, които ще дойдем мирно и само като търговци. Смъртоносен за враговете на Ябу и Торанага, за нашите португалски и испански врагове, ако един ден се опитат да завоюват Япония. Както постъпиха навсякъде. Първо пристигат свещениците. След тях конквистадорите.
Тук обаче няма да стане така, доволен си мислеше той. Никога вече. Наръчникът е смъртоносно оръжие и гаранция за това. Няма да успеят, ако японците имат на разположение няколко години да усвоят тези знания.
— Анджин-сан?
— Хай, Марико-сан?
Тя му се кланяше.
— Ябу-сама уа киден но гошусеки с кон-я хихуйо то сену осерареру, Анджин-сан.
Той бавно превеждаше наум думите й. „Ябу-сама не настоява за вашето присъствие тази вечер.“
— Ичи-бан. Домо — блажено отвърна той. — Добре, благодаря.
— Гомен насай, Анджин-сан, анатауа…
— Да, Марико-сан — прекъсна я той. Горещата вода бе отнела всичките му сили. — Знам, че трябваше да го кажете по друг начин, но не съм в състояние да говоря повече японски поне тази вечер. Чувствувам се като ученик, когото са пуснали в коледна ваканция. Давате ли си сметка, че това са първите ми свободни часове, откак съм пристигнал?
— Да — усмихна се тя кисело. — А давате ли си сметки вие, сеньор капитан-лоцман Блакторн, че това са първите ми свободни часове, откак аз съм пристигнала?
Той се засмя. Беше облечена в плътна памучна хавлия, леко завързана на кръста, а главата й бе омотана с кърпа, за да предпази прическата си. Всяка вечер, когато започваше неговият масаж, тя влизаше да се къпе — понякога сама, а понякога с Фуджико.
— Хайде, ваш ред е — надигна се той.
— Не, моля ви. Не искам да нарушавам спокойствието ви.