— Тогава и вие се присъединете към мен. Чудно е.
— Благодаря. Нямам търпение да отмия от себе си потта и праха.
Тя свали робата си и седна на миниатюрната скамейка. Прислужникът започнала я сапунисва, а Суво чакаше търпеливо до масата за масаж.
— Вярно, че е като коледна ваканция — усмихна се тя блажено.
Когато Блакторн я видя за пръв път гола в деня, когато плуваха заедно, голотата й го порази. А сега вече сама по себе си не го впечатли физически. Животът по японски маниер в японска къща, където стените бяха хартиени, а стаите се използуваха за всякакви цели, го бе поставял нееднократно в положение да я вижда разсъблечена или само частично облечена. Беше я виждал до ри как се облекчава.
— Но, Анджин-сан, какво по-естествено може да има от това? Телата са естествени, както и разликите между мъжа и жената.
— Да, но… ъъ… ние сме възпитани по друг начин.
— Сега обаче сте тук и нашите обичаи са и ваши, нормалното за нас е нормално и за вас.
Оказа се нормално да уринираш или ходиш по голяма нужда на открито, когато наблизо няма тоалетна, като само повдигнеш кимоното си и клекнеш или останеш прав, в зависимост от случая, а другите най-учтиво те чакат, без да гледат към теб. В подобни случаи много рядко се използуваха паравани за уединяване. А и за какво да се уединяват? Скоро след това някой от селяните ще прибере изпражненията и ще ги размие във вода, за да натори нивата си. Човешките изпражнения и урина бяха единствените източници на тор в империята. Конете и воловете бяха малобройни, а други животински източници изобщо липсваха. Така че всички човешки отпадъци се събираха и после ги продаваха на селяните.
А след като сте виждали и високопоставени, и нискостоящи да се облекчават клечащи или стоящи, много малко неща могат да ви смутят.
— Нали, Анджин-сан?
— Така е.
— Добре — остана тя доволна. — Скоро ще проядете сурова риба и пресни водорасли и ще станете истински хатамото.
Прислужникът я обля с вода. Вече напълно измита, тя влезе при него във ваната и седна в отсрещния край. Въздъхна от удоволствие, а малкото кръстче се поклащаше между гърдите й.
— Как го правите — заинтересува се той.
— Кое?
— Ами това бързо потапяне — водата е направо вряла.
— Не знам, Анджин-сан, но днес ги помолих да нагреят повече водата — иначе за вас Фуджико внимава винаги да е — според нас хладка.
— Да пукна, ако това е хладко!
— Моля?
— Нищо, нищо.
От топлината им се придряма и те се отпуснаха за известно време, без да разговарят. Сетне тя попита:
— Какво бихте искали да правите довечера, Анджин-сан?
— Ако бяхме в Лондон, щях… — Блакторн млъкна. Няма да мисля за тях, каза си той. Нито за Лондон. Вече не съществуват. Съществува само това тук.
— Какво щяхте да правите? — Тя го наблюдаваше поразена от промяната в него.
— Щях да отида на театър — овладя се той. — Имате ли театър?
— О, да, Анджин-сан. Ние много обичаме да гледаме пиеси. Тайко обичаше да играе, за да забавлява гостите си. И Торанага-сама също. Имаме, разбира се, и много гастролиращи трупи за простолюдието. Но нашите пиеси, доколкото ми е известно, се различават от вашите. Тук актьорите и актрисите си слагат маски. Наричаме театъра си „Но“. В пиесите има музика, танци и са много тъжни, трагични, на историческа тематика. Имаме и комедии. Ако бяхме в Лондон, комедия ли щяхме да гледаме или религиозна пиеса?
— Не, щяхме да отидем в театър „Глобус“ да гледаме нещо от един драматург, който се казва Шекспир. Харесва ми повече от Бен Джонсън или Марлоу. Може би щяхме да гледаме „Укротяване на опърничавата“ или „Сън в лятна нощ“, или „Ромео и Жулиета“. Водих жена си на „Ромео и Жулиета“ и на нея много й хареса.
Той й разказа набързо съдържанието на пиесата и то силно я озадачи.
— Тук е немислимо едно момиче да не се подчини на волята на баща си. Но колко е тъжно. И за момичето, и за момчето. Значи е била само тринадесетгодишна? Толкова рано ли се омъжват у вас жените?
— Не, обикновено на петнадесет или шестнадесет години. Жена ми например беше седемнадесетгодишна, когато се оженихме. А вие на колко години се омъжихте?
— Бях само петнадесетгодишна, Анджин-сан. — Челото й помръкна, но той не го забеляза. — А след пиесата къде бихме отишли?
— Някъде на ресторант. Или в „Скарата на Стоун“ на Фетър Лейн, или в „Чеширското сирене“ на Флийт Стрийт. Това са ханове с добра кухня.