— И какво ще ядем?
— По-добре да не си спомням — лениво се усмихна той и прехвърли мислите си върху настоящето. — Вече не помня. Сега сме тук и тук ще се храним, а аз обичам сурова риба и карма си е карма. — Той се потопи още по-надълбоко във ваната. — Харесва ми думата „карма“. И идеята, която се крие зад нея. Вие много ми помогнахте, Марико-сан.
— За мен е удоволствие да направя нещо за вас. — Марико се отпусна в топлата вода. — Фуджико ви е приготвила специална вечеря.
— Така ли?
— Купи — мисля, че се казва фазан. Голяма птица. Един от соколарите я хвана.
— Фазан? Наистина ли? Хонто.
— Хонто. Фуджико ги помоли да го хванат. А мен помоли да ви кажа.
— И как го готвят?
— Един от войниците е виждал как го приготвят португалците й разказа на Фуджико-сан. Тя ви моли да бъдете търпелив, ако не е приготвен както трябва.
— Да, но как го готви — как го приготвят готвачите — поправи се той, защото готвенето, както и чистенето се извършваха изключително само от прислугата.
— Казаха й, че първо скубете перата, а след това… чистите вътрешностите. — На Марико й се повдигна, но тя се овладя. — След това или се реже на малки парчета и се пържи в мазнина, или се пече със сол и подправки. — Тя сбърчи нос. — А понякога намазвали птицата о кал и я слагали върху жар да се пече. Ние нямаме пещи, Анджин-сан. Затова фазанът ще бъде пържен. Надявам се да ви хареса.
— Убеден съм, че ще е много вкусно — отвърна той, сигурен, че едва ли ще може да се яде.
Тя се засмя.
— Понякога сте толкова прозрачен, Анджин-сан.
— Вие не разбирате значението на храната — усмихна се той въпреки всичко. — Ала сте права. Не бива да мисля за ядене. Но не мога да контролирам глада си.
— Скоро и това ще умеете да правите. Ще се научите дори да пиете чай от празна чаша.
— Какво!
— Тук не е мястото да ви обяснявам, Анджин-сан, нито е моментът. За целта трябва да сте много бодър и да внимавате. Ще го направим по време на някой тих залез или по изгрев слънце. Един ден ще ви покажа, защото заслужавате. Много е приятно тук, нали? Банята е действително дар божи.
Отвъд стената се чуваше как слугите добавят дърва към огъня. Той изтърпя нарасналата горещина, докато можеше, след което с помощта на Суво излезе от ваната и се отпусна задъхан върху дебелата хавлиена кърпа. Пръстите на стареца започнаха да го опипват. На Блакторн му идваше да крещи от удоволствие.
— Ох, че е хубаво!
— Само за няколко дни така се променихте, Анджин-сан.
— Нима?
— Да, много — от прераждането ви на сам.
Опита се да си припомни първата нощ, но почти нищо не се бе запазило в паметта му. Дотътрил се бе криво-ляво дотук на собствените си крака, а Фуджико и слугите му помогнаха да си легне. Спа, без да сънува нищо, събуди се призори и отиде да поплува. После, докато съхнеше на слънцето, благодари на бога за силата и на Марико за идеята. На връщане по целия път поздравяваше селяните и тайно се радваше, че вече са свободни от проклятието на Ябу, като него самия.
Когато Марико пристигна, помоли я да извикат Мура.
— Марико-сан, предайте, моля ви, следното на Мура-сан: и вие, и аз имаме общ проблем и заедно ще го решим. Искам да започна занятия в селското училище, заедно с децата.
— Но те нямат училище, Анджин-сан.
— Как така? Никакво?
— Не. Мура-сан казва, че на няколко ли оттук има манастир и монасите могат да ви научат да четете и пишете, ако желаете. А тукашните деца трябва да знаят за рибата, морето, да плетат мрежи, да сеят и прибират реколтата. За друго не им остава време — учат само писане и четене. И както винаги родителите сами учат децата си.
— Тогава как ще уча, когато вие си отидете?
— Торанага-сама ще изпрати учебници.
— Учебниците не са достатъчни.
— Всичко ще бъде както трябва, Анджин-сан.
— Да. Може би. Но кажете на кмета, че когато сгреша, всички до един, включително и децата, трябва да ме поправят. Заповядвам!
— Той ви благодари, Анджин-сан.
— Някой тук не говори ли португалски?
— Той казва, че не.
— Никой — в цялата околност?
— Ийе, Анджин-сан.
— Марико-сан, трябва ми някой говорещ португалски, след като си отидете.