Глава тридесет и трета
Блакторн се събуди призори. Сам. В първия момент реши, че е сънувал, но парфюмът още витаеше над него и разбра, че не е било сън.
Някой тихо почука.
— Хай?
— Охайо, Анджин-сан, гомен насай.
Прислужницата дръпна вратата и направи път на Фуджико да мине. Тя носеше поднос с чай, купичка оризова каша и оризови сладкиши.
— Охайо, Фуджико-сан, домо — благодари и той. Тя винаги лично му носеше първата храна за деня, отдръпваше мрежата и го чакаше да закуси, докато прислужницата му приготвяше чисто кимоно, чорапи тави и набедрена превръзка.
Той сърбаше чая и се питаше дали Фуджико знае за снощи. Лицето й беше непроницаемо.
— Икага десу ка? Как сте? — попита Блакторн.
— Окагасама де генки десу, Анджин-сан, аната уа? Много добре, Анджин-сан, а вие?
Прислужницата извади чисто бельо и дрехи от скрина, който беше умело прикрит и се сливаше с останалите вещи в облепената с хартия стая, след което ги остави насаме.
— Аната уа йоку немута ка? Добре ли спахте?
— Хай, Анджин-сан, аригато годзиемашита — усмихна се тя и долепи ръка до главата си, с което имитира болка и показа с мимика колко била пияна и колко непробудно спала. — Аната уа?
— Уаташи уа йоку немуру. Спах много добре.
— Уаташи уа йоку немута, Анджин-сан — поправи го тя.
— Домо. Уаташи уа йоку немута.
— Хай. Тайхеньой. Добре. Много добре.
Откъм коридора се дочу гласът на Марико:
— Фуджико-сан?
— Хай, Марико-сан?
Фуджико се приближи до вратата и я открехна. Той не видя Марико и не разбра какво си казаха.
Дано никой не е разбрал. Дано остане тайна само между нас двамата. Може би щеше да е по-добре, ако наистина бе само сън.
Започна да се облича. Фуджико се върна и коленичи да му обуе чорапите.
— Марико-сан? Нан джа?
— Нане мо, Анджин-сан — отвърна тя. — Нищо важно.
После се приближи до таконама — нишата с висящия над нея пергамент с йероглифи и красиво подредени цветя, където винаги стояха мечовете му, и му ги подаде. Той ги затъкна в пояса си. Вече не се чувствуваше смешен с тях, макар да му се искаше да ги носи по-незабелязано.
Беше му обяснила, че са били подарени на баща й преди осем години след кървав бой в Северна Корея, по време на първото нашествие. Японските армии победоносно помели империята и си пробивали път на север. Но когато наближили река Ялу, китайските орди нахлули неочаквано през границата, присъединили се към корейците и унищожили японските войски благодарение на невероятното си числено превъзходство. Бащата на Фуджико бил в ариергарда, който прикривал отстъплението към планините северно от Сеул, където се обърнали отново и се били, докато сразили противника. Тази война и следващата се оказали най-скъпо струващите военни операции, предприемани изобщо някога. Когато тайко починал миналата година, Торанага незабавно заповядал от името на Съвета на регентите остатъците от армиите да се завърнат у дома, за голямо облекчение на повечето даймио, които ненавиждали корейската авантюра.
Блакторн излезе на верандата. Обу си сандалите и кимна на прислужниците, наредили се в стройна редица да му се поклонят, както беше обичаят.
Денят беше мрачен и топъл. Небето бе забулено в облаци и откъм морето духаше влажен вятър. Плочите, поставени за стъпване върху ситния чакъл, с който бе покрита пътеката, бяха влажни от падналия през нощта дъжд.
Отвъд портата го чакаха конете и десетте самураи, които винаги го придружаваха. И Марико.
Вече бе яхнала коня си, облечена в светложълто наметало над нежно-зелени копринени панталони. Лицето й се криеше зад воалетката на широкопола шапка, придържана от жълти панделки, а на ръцете си имаше ръкавици. Дъждобранчето също бе приготвено отстрани на седлото.
— Охайо — поздрави я той официално. — Охайо, Марико-сан.
— Охайо, Анджин-сан. Икага десу ка?
— Окагесама де генки десу. Аната уа?
Тя се усмихна.
— Йой, аригато годзиемашита.
С нищо не показа, че между тях нещо се бе изменило. Но той и не очакваше да получи някакъв знак — поне не пред чужди хора, защото знаеше колко е опасно. Парфюмът й го обгърна и му се прииска да я целуне, тук, пред всички.