— Икимашо — заповяда той, метна се на седлото и махна на предния самурай да тръгва. Подкара коня си бавно и Марико го последва със същото темпо. Щом изостанаха от останалите, той се отпусна малко.
— Марико!
— Хай?
— Хубава сте и много ви обичам — каза той на латински.
— Благодаря, но снощното вино ме кара да се чувствувам не дотам красива, а любов е християнско понятие.
— Хубава сте и сте християнка, а виното не може да навреди на красотата ви.
— Благодаря за красивата лъжа, Анджин-сан.
— Не, аз трябва да ви благодаря.
— Нима? Защо?
— Не питайте защо. Искрено ви благодаря.
— Щом виното и месото ви направиха така топъл, добър и галантен, трябва да кажа на наложницата ви да обърне небето и земята наопаки, но да ви ги набавя всяка вечер.
— Да, бих искал всичко да бъде като снощи.
— Имате необичайно щастлив вид днес. Това е чудесно. Но защо? Защо наистина?
— Заради вас. Знаете защо.
— Нищо не знам, Анджин-сан.
— Нищо ли? — закачи я той.
— Нищо.
Той беше поразен. Бяха съвсем сами, в безопасност.
— Защо моето „нищо“ изтри усмивката от лицето ви?
— Ама че съм глупав! Забравих, че трябва да бъдем крайно предпазливи Но така ми се прииска да говорим за това, и то само защото сме съвсем сами. И, честно казано, исках да ви кажа още много неща.
— Говорите много загадъчно. Не ви разбирам.
Той отново се озадачи.
— Значи не искате да говорим за това? Изобщо?
— За кое, Анджин-сан?
— Тогава какво се случи снощи?
— Снощи минах покрай вратата ви, докато моята прислужница Кой беше с вас.
— Какво!
— Двете с вашата наложница решихме да ви направим по този начин един приятен подарък. Тя ви достави удоволствие, нали?
Блакторн се опита да се съвземе. Прислужницата на Марико беше дребна като нея и по-млада, но далеч не така хубава. Вярно, че беше съвършено тъмно и главата му бе замаяна от виното, но не можеше да бъде прислужницата.
— Не е възможно — каза той на португалски.
— Кое не е възможно, сеньор? — попита тя на същия език.
Той побърза да премине отново на латински, защото придружителите им не бяха много далеч, а вятърът духаше към тях.
— Моля ви, не си правете такива шеги. Никой не ни чува. А и аз все пак мога да различа с кого съм и чий е парфюмът.
— Мислите, че съм била аз? О, не, Анджин-сан. За мен би било чест, но това е невъзможно… дори да искам — не, Анджин-сан. Не съм била аз а Кой, прислужницата ми. Бих била поласкана, но принадлежа на друг, макар и да е мъртъв.
— Да, ама не беше прислужницата ви — преглътна той яда си. — Но нека бъде както вие искате.
— Тя беше, Анджин-сан — опита се да го успокои Марико. — Сложихме й от моя парфюм и й казахме — нито дума, само ще го докосваш. За миг не сме допускали че ще я вземете за мен. Не го направихме, за да ви измамим, а за ваше собствено удобство, защото знаем, че обсъждането на въпроси, свързани с правенето на любов, все още ви притеснява. — Тя го гледаше с невинни кръгли очи. — Нали ви беше приятно? Защото вие на нея сте й доставили голямо удоволствие.
— Не ми е приятно да се правят шеги по повод важни въпроси!
— Към важните въпроси винаги се отнасяме като към такива. Но прислужница с мъж в нощта не е нищо важно.
— За мен вие сте от голямо значение.
— Много ви благодаря. Същото мога да кажа и за себе си, що се отнася до вас. Но прислужница с мъж в нощта е нещо съвсем лично и няма никакво значение. Нощта е дар от нея за него, а понякога и обратното. Нищо повече.
— Никога ли?
— Само понякога. Но тази лична история не заслужава значението, което й придавате.
— Никога?
— Само когато мъжът и жената се съединяват против закона. В тази страна.
Той придърпа коня, най-сетне разбрал причината за нейното упорито отричане.
— Извинете ме. Вие сте права, аз много сгреших. Не биваше изобщо да повдигам този въпрос. Извинете.
— Но за какво се извинявате? За какво? Кажете ми, Анджин-сан, момичето имаше ли кръстче на врата?
— Не.
— Ето, виждате ли! Аз никога не си го свалям. Никога!