— Да, но едно кръстче винаги може да се свали — без да се замисли, изрече той на португалски. — Това нищо не доказва. И то може да се вземе на заем, като парфюма.
— Кажете ми нещо последно: видяхте ли момичето? Видяхте ли го наистина?
— Разбира се! Хайде да забравим, че изобщо съм…
— Нощта беше много тъмна, а луната се криеше зад облаци. Кажете ми истината, Анджин-сан, моля ви. Видяхте ли я наистина?
Разбира се, че я видях, възмутено си каза той. Я помисли пак, дявол да го вземе. Нямаше начин да я видиш. Пък и главата ти беше замаяна. Като нищо може да е бяла прислужницата, но ти реши, че е Марико, защото ти се искаше да е тя и само нея виждаше в съзнанието си, убеден, че и тя иска същото. Ех, че си глупак! Ужасен глупак!
— Всъщност не. Честно казано, трябва да ви се извиня. Как да се извиня?
— Няма защо да се извинявате, Анджин-сан — спокойно отвърна тя. — Нееднократно съм ви казвала, че мъжете никога не се извиняват, дори когато не са прави. А вие имате право. — Погледът й стана закачлив. — Прислужницата ми няма нужда от извинения.
— Благодаря — засмя се той. — Така не се чувствувам чак толкова голям глупак.
— Когато се засмеете, годините бягат от вас. Засменият Анджин-сан отново се превръща в младо момче.
— Баща ми казваше, че съм се родил стар.
— Наистина ли?
— Той така смяташе.
— Какъв човек беше?
— Чудесен. Притежател на кораби и капитан. Испанците го убиха в един град, който се казва Антверпен, когато подложиха града на сеч. Изгориха кораба му. Бях шестгодишен, но си го спомням като едър, висок, добродушен човек със златно-руса коса. По-големият ми брат, Артър, беше едва осемгодишен. — Много нещо е минало през главите ни, Марико-сан.
— Защо? Моля ви, разкажете ми. Моля ви.
— Нищо особено. Всичките ни пари бяха вложени в този кораб и като го загубихме… Скоро след това умря сестра ми. От глад. През 71-ва година имахме глад и чума.
— И ние понякога имаме чумни епидемии. И едра шарка. Колко голямо беше семейството ви?
— Трима души — с готовност заразправя той, за да отвлече вниманието си от другата болка. — Уилия, сестра ми, почина на девет години. Артър — той е следващият по възраст — искаше да стане художник, скулптор, но трябваше да постъпи чирак при един каменоделец, за да ни издържа. Убиха го по време на битката с Армадата. Беше двадесет и пет годишен, нещастният глупак, и взе, че се записа на един кораб, без да има необходимата подготовка. Отиде си на вятъра. Аз съм последният от рода Блакторн. Жената и дъщерята на Артър живеят сега при жена ми. Майка ми е още жива — също и баба Джейкоуба — тя е на седемдесет и пет и е здрава като английски дъб, макар че е ирландка. Поне бяха живи, когато ги оставих преди две години.
Сърцето му отново се присви. Ще мисля за тях, като потегля за към къщи, нареди си той. Дотогава няма да мисля.
— Утре ще имаме буря — продължи той, загледан в морето. — Силна буря. Но след три дни времето ще се оправи.
— Сега е сезонът на бурите. Времето е все облачно и постоянно вали. А когато дъждовете спрат става много влажно. След това започват тайфуните.
Как ми се иска да съм пак в морето, въздъхна той. Бил ли съм изобщо някога в открито море? Кое е истина — Марико или прислужницата?
— Вие рядко се смеете, Анджин-сан.
— Прекалено дълго съм бил в открито море. Моряците са винаги сериозни. Научени сме да дебнем морето. Дебнем го и чакаме да ни се случи най-лошото. Ако за миг само отклоним вниманието си от него, то ще сграбчи кораба и ще го направи на трески.
— Боя се от морето.
— Аз също. Един стар рибар ми каза веднъж: „Човек който не се бои от морето, е осъден да се удави, защото ще излезе в него, когато не трябва. А ние, които се страхуваме от него, ще се давим само от време на време.“ — Той я погледна. — Марико-сан?
— Да?
— Преди малко ме убедихте, че… да кажем, че се убедих. Но сега пак се съмнявам. Кое е истината? Хонто? Трябва да знам.
— Ушите са, за да чувате с тях. Разбира се, че беше прислужницата.
— А мога ли да поискам и друг път да дойде при мен?
— Разбира се. Но един мъдър човек не би поискал пак.
— Защото може да се разочарова?
— Вероятно.
— За мен е трудно да имам прислужницата и да я загубя, да не казвам нищо…
— Лягането е жена е удоволствие. За тялото. Няма за какво да се говори.